На планината ù

- Ще я видя тази нощ! – с възбуда и фалшива на пръв поглед решителност закрачи Алси Крейвлес, закрачи бодро към реката, където се къпеше Тя.

Водата – кристално чиста от водопада в покоите на княгинята на каплитите се стичаше по близките крайща на огромните тревисти склонове и пръскаше всичко наоколо с дребните си капчици, а най-отдолу стоеше Тя. Гола. Наслаждаваше се на стичащата се вода. Ръцете ù галеха корема ù и дългата ù шия под капчиците. Косата ù, с цвят на старо злато, се поеше от непрестанно падащите снопове вода. А тази вода беше толкова прозрачна и чиста, колкото и нейното съзнание в този момент. Около нея имаше дива природа. Само на нея. Само за нея. Нямаше пазачи. Просто всеки знаеше, че това място е само за нея – прекрасната княгиня на каплитите. Очевидно обаче, с присъствието на Алси там, наличието на пазачи би било не само препоръчително, но и вече задължително...

Очите ù бяха зелени като тиня.

И бяха огромни. Заемаха почти половината от лицето ù. Миглите ù бяха дълги, гъсти и черни. Това открояваше прекрасните ù очи още повече, и още повече Алси се изгубваше някъде в тях. Лицето ù се сбръчкваше всеки път при сблъсъка му с течащата вода. Беше красива, млада, изящна, пленителна, покъртителна. Беше неустоима. Как можеше да не се приближи до нея? Как можеше да ù устои? Просто не можеше.

Веднъж вече бе влязъл там, а влезеш ли - излизане няма.Оставаш запленен  и покорен завинаги на гледката, разкриваща се пред теб. Не се поколебаваш дали да се приближиш – правиш го като инстинкт. Алекси беше близо, но инстинктивно се  приближаваше още по-близо до нея. Искаше да я докосне. Какво ли би станало, ако го направеше...

  Беше се облегнал на един хълм съвсем близо до каплитинята.

  В един странно прекрасен и вълшебен миг, съвсем първично той се изправи. Направи няколко крачки унесен от  някакво странно опиянение и упоение, и застана точно срещу нея. Сякаш бе омагьосан. Погледите им се срещнаха. Беше толкова странно, сякаш са се срещнали слънцето и луната, бяха необичайно впити един в друг и първоначално безизразни. Не можеха да се отделят. Нямаше думи, изненада, нито гняв, или неодобрение от нарушаването на забраната. Алси все пак бе навлязъл в Забранената зона, която неслучайно се наричаше така - тя бе забранена за когото и да е. Но той все пак не беше веднага пропъден. Дори не бе пропъден, което бе немалко странно.

  Тя го гледаше с безизразен поглед, в който не се четеше свян. По-скоро по въздуха се долавяше едно неизказано възхищение към Алси, което изпитваше тя. Изведнъж безизразността на изящното женско създание бе изместена от срамежливост и миловидност, абсолютно неприсъщи за него. Личеше си, че се радваше на това посещение. Сетне каза с тих гласец...

- Ела –  хвана го за ръката и полетяха нагоре към планината, нейната планина, където тя можеше да бъде сега, но сама. Но не беше. И може би нямаше вече да бъде сама в собствената си малка и красива територия. Започна да се стъмва. Седемнадесетте луни една по една изгряха и постепенно  всичко стана тъмносиньо – Защо се страхуваш?  - попита тя с уравновесен тон -  Няма да те нараня. Дай ми най-необходимото и ще бъда завинаги твоя. Ти не си тук случайно. Не са  случайни и нашите “случайни” срещи. - Той я гледаше унесено и безмълвно, сякаш беше в сън, но толкова добре сънуван, че да прилича досущ на реалност. А тя продължаваше да говори - Аз знам какво се случва. А ти? Знам какво си мислиш сега. Да, красиво е и е истинско.

Сякаш, за да го убеди, че не сънува тя се приведе леко към него и го погледна  в очите, чиито очни ябълки шаваха немирно от единия край на окото до другия.  В тях плуваше страх, недоумение, но и неизпитвано досега щастие.  И тя... го целуна. Устните им се впиха жадно. В този момент не искаха да се отделят никога. Сякаш тази целувка беше неизбежна. Сякаш вече нищо нямаше да е същото след нея.  В телата им сякаш летяха пеперуди, а сърцата им затуптяха в нов ритъм, дланите им се запотиха и чак тогава от уплаха, устните им бавно се откъснаха, и въздухът затрептя силно от вълнението им. Последващата дълга стихийна тишина се разцепи от Алси.

- Какво има в теб... което никъде другаде няма? Как ме накара да  не съжалявам за това? Сам дойдох тук. Знаех... какво ме очаква. Измами ли ме? Как... тоест какво... направи? - той започваше да говори несвързано, с недомлъвки и се усети объркан и недоразбран.  Но въпреки това продължи.  - Красива си ти... Толкова красива. Достатъчно ли е? Какво и как... го направи? - повдигна поглед към нея най-после събрал смелост за това, очаквайки нейния отговор.

- Просто е, Алси. Ти се поддаде на порива си. Аз - на интуицията си. Просто се наслаждавай. Ако те е страх – иди си, но знам, че не можеш. - промълви тя, вече  напълно овладяла поведението си след целувката, първата... след толкова години.

- Не мога. Не бих си тръгнал без теб!  Без теб не съществувам вече. Трябваш ми, разбираш ли – както въздуха ми трябва?!

- Ако ти кажа, че ме имаш, ще ми повярваш ли?

- Не бих повярвал. Не и на създание с твоята красота.

- А може ли да чувства някой като мен?  Аз съм бездушна, непоклатима и зла само защото съм княгиня, защото съм... красива?

- Ти си всичко, което поискаш да си - събра сили да я погледне още веднъж - радвам се, че си позволи да поискаш да си с мен сега! Не ме е страх. Аз дойдох тук затова... И щом съм тук, няма да си тръгна. Не и сам.

Той я притисна  силно до гърдите си, нежно погали нейните студени ръце, чиято кожа бе толкова нежна и изящна, колкото  листата на млада дивата роза едва цъфнала и докоснала се до дребните капчици роса.  Целувките му я разтопиха още повече. Накараха я да застине в моментно опиянение. Но веднага щом то отмина тя внезапно се отдръпна. Стана на крака и с дългите си стъпала направи една крачка назад. Постоя така за миг и бавно се свлече зад него и обгърна гърба му. И всяка ласка беше нова, непозната, по-очарователна от предишната. Всеки жест на нежност беше скъп и ценен, като не краткото време, което те прекараха там горе. Сами. Те - там, където трябваше да бъде само „тя”.