Спира ме на вратата баба и казва:
- Имаш море в очите днес. Ще влизаш ли или ще стоиш на брега му?
Поглеждам я с онзи поглед, с който винаги я гледам, когато тъгата и щастието са се сблъскали в мен, и казвам:
- Знаеш, че не се разбираме много с морето..
(Когато се смея, баба се смее с мен. Като плача, плаче много и тя, особено, когато плача без глас. И притихва до мен, когато в мен е тишина)
Тогава баба ме прегръща (ударите на сърцето ми се разбиват в нейните) и казва:
- Още от малка стъпваше смело по горещия пясък; катереше се по скалите, и обелваше коленете си. Пък после още по - смело влизаше във водата, нищо, че така и не се научи да плуваш хубаво. Сега, не се колебай, а скачай!
(Когато "морето" е едновременно и море, и човек. Когато страхът от водата е едновременно страх да не погълнеш повече вода, защото не умееш да плуваш добре, но е и желание да се хвърлиш в най - дълбокото. Когато под "скачай" баба има предвид да се отдадеш смело на чувствата си и да ги прегърнеш)
Послепис: За ...