На ръба на тъмнината
Всеки човек е една частичка от безкрайната Вселена. Всеки живот е един миг от Вечността. Някои изживяват този миг с отворени очи, а други в сън. Понякога обаче съдбата се намесва, за да събуди заспалите, да ги изтръгне от монотонния живот, за да се научат да обичат, да бъдат щастливи, да се усмихват...
Аня стоеше до отворения прозорец и наблюдаваше небето. То бе тежко и набъбнало. Приличаше на бременно и всеки момент от утробата му щеше да се изсипе дъжд. Някои хора свързваха дъжда с тъга и сълзи, а тя отдавна бе престанала да му отдава значение. В последните години в душата ѝ валеше непрекъснато, сякаш живееше под голям мусонен облак.
Животът ѝ се бе превърнал в един нескончаем моноспектакъл. Лягаше си сама и се събуждаше сама. Разговаряше и спореше със себе си. Самотата бе прилепнала, като гумена ръкавица върху нея. Идването на пандемията, непрекъснатите карантини, ограниченото контактуване с хора, я бе превърнала в антисоциално същество. Затворена в себе си, като ембрион, все по-малко търсеше контакти с околните. Чувстваше се защитена в уединението си. Да бъдеш доверчив и почтен в този свят е трудно. Често плащаш честността в думите, мислите, чувствата си към другите и себе си, с изолация. Жадуваше да бъде обичана, но последните ѝ сърдечни връзки я убедих, че нейната представа за любов се различава от представата за такава на днешните мъже. Не разбираше, защо непрекъснато търсеха нежна, всеотдайна и любяща жена, а когато я откриеха - бягаха, като дявол от тамян. Бранеха свободата си, както Хектор е бранил Троя. Всъщност, свободата им се свеждаше до това да се напият, да флиртуват и свалят безразборно жени, превръщайки тези занимания в спорт или свобода - както те го наричаха. Докато търсеше другата си половина, започна да губи частички от нейната. Раздаваше се, като река която тече, за да утолява, напоява и пълни всичко около себе си. Сега се чувстваше суха, като пресушена от жегата локва.
От небето се откъснаха първите едри капки дъжд.
- Ангелите плачат! - помисли си тя и затвори прозореца. Трябваше да тръгва за работа. Очакваха я поне тридесет минути път до офиса в този дъжд, а въобще не ѝ харесваше да шофира, когато вали.
Горе, в небето, един белоснежен ангел се опитваше да надникне изпод тъмната пелена на облаците.
- Господи, хората са толкова малки. Приличат на комари, които можеш да сплескаш с пръст. - обърна се той към Бог.
- Оттук изглеждат малки и нищожни, но всъщност са доста големи. Нали съм ги направил по свой образ и подобие. Изглеждат крехки, но носят огромна сила и воля в себе си.
- Светът им прилича на голям врящ казан, от който излиза дим. В единия край избухват бомби, в другия пушат комини, колите им бълват газове... Строят домове, а после предизвикват войни и ги рушат. Тровят почвата с разни химични отпадъци, а после сеят растения в нея и се хранят с тях. Странни същества! Не ги разбирам, толкова са противоречиви. Говорят едно, вършат друго, а в мислите им е съвсем различно. Много са примитивни и в същото време опасни. Понякога ще дадат и последния си залък, а друг път ще вземат и трохите от другия. Сами се избиват, лъжат, крадат..., а после издигат църкви и палят свещи в тях. Дал си им частица от себе си, подарил си им Любов, но те не знаят как да я използват. Защо винаги са вперили взор навън, а не вътре в себе си!? Все очакват някой да им даде или подари нещо - любов, щастие, мир... В душите им цари мрак, в домовете им - безверие. Препускат из един изкуствено създаден, обезличен и модерен свят, който ги осакатява. Ипотекирали са душата си и вярата. Продават ги, залагат ги и ги олихвяват. Казваш, че са силни, но защо използват тази сила един срещу друг!?
- Защото все още много малко от тях умеят да използват силата си в правилната посока. Аз съм предопределил живота на всеки един, но съм ги направил съзнателни и със свободна воля. Еднакви са и в същото време, съзнанието им ги прави различни. Имат право на избор и възможността да променят предначертаното. Сами трябва да осъзнаят възможностите си. Едни ги осъзнават бързо, а други късно. Те са ученици, а вие ангелите - техни духовни водачи и закрилници. Само със силна обич и търпение може да им се помогне. С такава Любов с каквато аз съм ги сътворил. Затова, днес ще те изпратя на земята с мисията, да се погрижиш за една душа. Сам трябва да си я избереш и да ѝ покажеш пътя. Така ще си по- близо до тях, за да ги опознаеш и обикнеш.
- Да бъде волята ти, Господи! - каза ангелът и се спусна към Земята.
Аня слушаше как дъждът тропа по стъклото на колата, а чистачките танцуват валс с капките върху него. Двигателят усилваше звука щом натиснеше газта, а на завоите затихваше с намаляването на скоростта.
Този дисонансен ритъм я побъркваше.
- Колко по-лесно ще е, ако колата изхвърчи на следващия завой. Една неволна грешка и политаш в пропастта. Като някакъв акт на милосърдие към безсмисления ми живот. Най-силно ще я заболи майка ми, но нали си има брат ми и двете му дъщери, ще поплаче и ще се примири. Тя - паметта е крехка. Къде ли ще ме впишат - в статистиката на самоубийците или при нещастните случаи? Сигурно при нещастните случаи, защото жените се самоубиват предимно с хапчета или си прерязват вените. Катастрофите са мъжки избор . Боже, колко отчаяна трябва да съм, за да мисля такива неща и при това на глас!? - изплашено тръсна глава тя. Пусна радиото. Сигналът ту се губеше и пращеше, ту се чуваше някакво старо рокаджийско парче. Завъртя копчето и потърси нова станция. Новини.
- Мразя телевизията и новините! Потискащи са. Лъжат в лъскавите си и безсмислени реклами, изопачават факти, дори времето не успяват правилно да предскажат. Всички информационни технологии са ни хванали за носа и ни дърпат в избраната от тях посока. - продължи да мисли на глас.
Дъждовните капки ставаха все по малки, докато в един момент се превърнаха в бели снежинки.
"Приличат на малки танцуващи ангели. Размахват криле, а въздухът се изпълва с пух. Щеше да е прекрасно, ако светът се напълни с ангели, а хората ги събират в шепите си, докосват се до тях. Сигурно са меки и топли, като врабчета!?'" - помисли си тя.
Колата се плъзна по мокрия асфалт и се завъртя. Сякаш бе на детска въртележка, която набираше сила. Светът се размаза пред погледа ѝ. Стисна кормилото. Струваше ѝ се, че то е животът, над който губи контрол, затова все по-силно го стискаше.
"Ще умра! Защо е толкова лесно да мислиш за смъртта, когато не я виждаш и усещаш!? Когато обаче дъхът ѝ те опари, като огнен език и видиш лицето ѝ, което се опитва да те целуне, ти се иска да избягаш от нея."
И тогава Аня я видя - тъмнината. Тиха и пуста. Сякаш я поглъщаше. Беше интелигентна жена и знаеше, че тъмнината е липсата на светлина и поради тази причина, чисто физически, тя не може да се види. И все пак я видя!
- Добре ли си? - един нежен мъжки глас я извади от мрака.
Съзнанието ѝ бавно изпълзя от черната дупка. Отвори очи. Не знаеше дали е добре, дали може да се движи, дали я боли... не знаеше жива ли е въобще. Кръвта ѝ бушуваше в ушите като водопад.
- За къде се беше разбързала толкова? Вие, хората сте странни. Това ваше бързане ви пречи да забележите толкова важни и хубави неща, които стоят на пътя ви.
Отново чу същият глас.
- Къде съм? Мъртва ли съм? - попита тя.
- В колата. В една канавка на шосе N23. И не не си мъртва. Спри да бързаш към Смъртта, като гимназистка за първа среща. Тя рано или късно ще дойде, не е сън да се размине. Но остави тя да те потърси, а не ти нея.
Аня обърна глава към мястото, откъдето идваше гласът. Отгоре върху смачкания капак на колата стоеше мъж облечен в сив панталон и широка светлосиня риза, с големи снежно бели криле на гърба.
- Кой си ти? - попита изплашено. "Сигурно полудявам!" - помисли си тя на ум.
- Аз съм Ангел! И не, не полудяваш! Ти ме извика! Значи си готова да ме видиш.
Не изглеждаше на ангелите от представите ѝ. Приличаше повече на любопитен младеж, на който очите му горяха закачливо. Трудно ѝ бе да повярва в съществуването на това същество, седнало върху колата ѝ. Реалността я бе научила че нещо което няма плътност, не е истинско.
- Истински съм, въпреки че не можеш да ме докоснеш! Учудена ли си, че не съм като серафимчетата от иконите и представите ти!? - усмихна се той.
Жената се смути. Чувстваше се като Кристалния Джакомо. Искаше да скрие мислите си, но ироничната усмивка на младежа показваше, че опитите ѝ са неуспешни.
- Значи ти си моят Ангел-пазител! - попита.
- Има различни ангели. Едни са пазители, други учители. Аз съм още ученик. Изпратен съм, за да опозная вас хората и да помогна на нечия изгубена душа. Това ми е първото слизане на Земята.
"Какъв късмет имам само, няма да ми се падне ангел с опит, а някакъв новобранец!" - помисли си тя и се усмихна кисело.
- Е, не се оплаквай! И ти не си се родила научена. Ще си помагаме взаимно. Ти ще ми разкриеш човешките тайни, а аз Божиите.
На шосето спря кола. От нея излязоха мъж и жена.
- Госпожо, добре ли сте? Не мърдайте! Може да имате нещо счупено. Сега ще извикаме линейка.
Аня затвори очи и се отпусна, чувстваше се уморена.
- Знаеш ли? Днес ще ти разкажа една приказка. - прошепна в ухото ѝ ангелът. - Имало едно време един лодкар, дето цял живот прекарвал с лодката си хора през реката. Всеки ден от сутрин до мрак той не спирал да кара от единия бряг до другия пътници. Това толкова му омръзнало, че един ден отишъл, да пита Слънцето, докога ще бъде така. То му отговорило: "Следващия път остави в лодката този, който се качи, и си свободен". Знаеш ли какъв е извода!? Самите вие си слагате ограничения и ги следвате. Живеете в клетки, които сами си строите. Твоята е стоманена, много труд ще трябва, за да се счупи.
Чу се сирена, една линейка спря на шосето до смачканата кола. Двама мъже се спуснаха към Аня и внимателно я поставиха на носилката. Снежинките танцуваха около нея. Кацаха като пеперуди по устните, косите, тялото ѝ. Тя се усмихна и разтвори дланите си в шепи.
© Росица Димова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
🙂Аз за това не обичам да шофирам в сняг! Благодаря, Борис!
-
🙂Аз за това не обичам да шофирам в сняг! Благодаря, Борис!
-
Ще си го спомням всеки път, когато завали сняг!... - и когато шофирам
-
Благодаря, Иви! Така сме погълнати от собствения си егоизъм, че сме се превърнали в слепци. А времето е безпощадно и паметта крехка, дано остане нещо хубаво след нас.
Радвам се,че си тук, Костадин! Благодаря!
Иржи, благодаря от сърце! Всеки е попадал в тъмнината, важно е да има желание да излезе от нея. -
Много интересни разсъждения си вплела в тази история, Роси! В трагични моменти се изнизва филм от живота на пострадалия, прави равносметка, понякога е късно, понякога- полезно... А, че всеки има ангел пазител аз вярвам... Но не винаги успяват да помогнат...навреме! И човек сам е виновен за това...Толкова си убедителна, сякаш е лична случка. Адмирации!
-
Отново страхотен разказ си ни поднесла Роси,изчетох с удоволствие.Поздрав.
-
„Тя- паметта е крехка...”
Забравили сме от къде идваме. Търкаляме се по наклонената повърхност на битието с мисълта, че живеем. В един подарен ни свише миг, наречен живот...Всъщност само съществуваме. Неосъзнато. С едната си ръка грабим от времето, а с другата упорито копаем собствения си гроб. Слепи, несвободни, глухи и неблагодарни...
Благодаря ти, Роска!💗 -
Благодаря, Краси за прекрасния стих! Не можеш да настигнеш вятъра, нито да изгребеш с шепи океана. 🙂🤗
Така е, Младен! Човек трябва да е готов, за да получи и най-вече да умее да цени и пази полученото. Благодаря! -
Идва ден и час, когато очакването за любов се персонализира. В този момент вълшебната птица каца на рамото ни и е много важно да й се помолим да не отлети. Много хубав разказ, Роси!
-
Да надбягам вятъра - такава асоциация ми създаде твоя разказ, Роси.
Сигурно си твърде уморен, щом сколаса и до мен да стигнеш,
утре казваш ще е по-добре, в шепа от спасени детски мигове
Да надбягам вятър с хиляди платна в дрипава човешка кожа,
Боже!... Друга мисия ми дай, тази ми е просто невъзможна.
В лед стопен, фиордено небе, буквите – мастилени войници,
палят с минзухари пролетта, а тетрадките са бели птици.
Моля, нарисувай цъфнал храст, за да има где да се боричкат
Почвай тук от листа, в този край и прати от твоите боички...
"всяка светлина става сянка за друга..." - това е свободата. И наистина технологиите са нож с две остриета и изобщо има върху какво да се мисли, стига да има и с какво Поздравления и пиши все така хубаво! -
Светличка, благодаря! Радвам се, че си открила частичка от себе си!
Благодаря, Kors ( Vaska Ivanova)! Удоволствието да ми гостуваш на страничката е мое!
Zelena, благодаря от сърце!
Гюлсер, коментарите ти винаги са мъдри и проницателни! Човек трябва да разбере колко струва и да се цени. Да се научи - че без значение колко го е грижа, на някои хора просто не им пука за теб. В живота колкото и прецизно да режеш, винаги ще има две страни. Благодаря за прекрасния коментар.
Дейка, а за мен е удоволствие, че си тук! ❤ -
Роси, такова удоволствие са твоите разкази!!!❤
-
Впечатлена съм от новия ти разказ, Роси. Познавам прототипове на Аня - открити, искрени, доверчиви до наивност, почтени, раздаващи се щедро. И... оказали се "с пресъхнала душа" на ръба на мрака. Урок. Житейски. Поставяш сериозен психологически проблем - опазването на личните ни граници и съдържимото на душите ни, а именно обичта и загрижеността за другите. Едно от важните условия, за да не " пресъхнем ", е да знаем на кого колко доверие да гласуваме, с колко обич да го даряме. Нарушеният баланс води до житейски катастрофи. Ако имаме само една риза, мисля, не е грях да не я преотстъпим на друг. Ако неглижираме, отхвърляме обичта към себе си, това едва ли би се понравило на Бог. А ангели наистина съществуват. Сред нас са дори. Харесах!
-
Поздрав!
-
Благодаря, Роси! Чудесен разказ! Поздравления!
-
И от нас си вложила по нещичко, Роси.
Поздравления. -
Благодаря, Тони, трогната съм! Бързо възстановяване!
Зиги, редовно правя грешки. На принципа съм проба-грешка, пак проба... Животът учи! Благодаря ти, приятелю!
Благодаря, Танче! Разказът е посветен на една приятелка, но докато го писах, разбрах че това съм и аз със своите страхове и колебания. -
Хубав разказ, с отворен край, дано героинята се осъзнае...
-
Роси, много си права! Прекрасен разказ! Нещата от живота… а ти си толкова мъдра. Само така!! 😊
-
Отскоро съм тук и имах здравословни проблеми. Но непременно ще прочета и други твои творби.
-
Благодаря, Мари! Радвам се, че съм те изненадала! Напоследък доста хора вървят по ръба на тъмнината. Иска ми се да ги разтърся, да ги събудя! Прегръщам те!
Благодаря, Жени! Знаеш, колко те ценя!? -
Колко мъдрост има в този разказ, Роси... великолепна италантлива Роси!
-
Изненада ме като тематика, но това е добра изненада. Провокира неочаквани мисли в мен, защото авторът, т.е. ти си пожелала да стане така. Изводът е, че си свършила перфектно работата на разказвач. 👏Браво, Росинка!💕
-
Благодаря, Нина! Радвам се че те докоснах!
Тони, благодаря за хубавите думи! Такива моменти в които се губим в тъмнината всеки има. Важно е да не потъне в нея!
Мини, благодаря за топлата прегръдка и хубавите думи! Винаги има надежда!
Наде, прегръщам те!
Генек, благодаря!
Майсторе, благодаря за звездичката! -
Много ми хареса. Емоцията като боя...
-
Като за мен написано. Благодаря!
-
Много емоционално съдържание, и такива разсъждения за живота,за борбата със себе си, за желанието ,да се пренесеш в друг по приветлив живот и накрая да се успокоиш в присъствието на ангел пазител или просто, на поникналата вяра! Роси, насладих се и те прегръщам,чудесен разказ!
-
Роси, настръхнала бях през цялото време. Всяко изречение ми носеше смисъл, всяко се приближаваше до моето мислене. Поздравявам те!!!
-
Обичам да чета такива разкази, благодаря за емоцията!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
