"Няма разум на тая вселена, няма", съзнанието се блъскаше в коридорите си. " Няма, няммма...". Сърцето тласкаше лепкавата си каша и уморено засилваше ритъм да я избута. 
- Здравей "Усмивка" - ласкав глас прониза, като лъч светлина - Време е...
Леко убождане... Цялата вселена е на върха на иглата, скрита в убождането. Тялото се отпуска смирено, пада мъгла, тежък сън отмива спомена за лабиринтите.
Очите са затворени, но усещат процеждащото се слънце под клепачите. Зимно е...
- Добре дошла "Усмивка" - ласкавият глас е тих.
- Добре заварила, кой ден сме?
- Петък - отговаря сестрата...
Коридорите са пусти, тихо е...
Той знае пътя. Нищо, че отскоро идва. В кабинета бялата престилка е същата.
- Ооо "Бъбрек" - посреща го ведра.
Тази е втората. Престилката ѝ стои по-добре.
- Къде е другата? - пита 
- Отпуска...
Организма се бори със себе си, с гравитацията и с целия свят... Отпуска се изтощен. Леко убождане... Цялата вселена е на върха на иглата. Целия му живот... Машината шуми монотонно, изпомпва, напомпва...
- Къде си в списъка? - пита престилката.
Няма сили да отговори, не иска...,но тя е толкова...жива...
- Далече...
- И до теб ще стигнат - излиза
Само машината шуми. Пред прозореца вали сняг. Бял, на снежинки, като от приказките.
Студено е. В бараката духа, но поне има суха черга. Отпуска се в ъгъла. 
Нахлува внезапен порив и в краката му пада пликче...
- Ти си "Свежарка", най-доброто за теб...
Подава парите...
- Затворѝ, духа...
Леко убождане... Цялата вселена е на върха на иглата... 
Съзнанието спира, тялото не мръзне, умората я няма. Спи и се усмихва...
Пролетта идва някак неочаквано, вихрено и топло. Този ден гробището е странно пълно. Полагат два ковчега, един до друг. 
" Няма разум на тая вселена, няма...нямммааа", съзнанието пáри...
- Хайде "Усмивка", да се прибираме, време е... - гласът днес е със странна нотка.
Тя щеше да си спомня понякога, за пролетта и двата ковчега с млади мъже. Щеше да се сеща, че е имала синове... само когато вселената се събере на върха на иглата, само тогава.