Начо
Никой не помнеше кога се появи в компанията. От самото начало седеше, мълчеше и само слушаше. Почти не пиеше. И беше чешит.
Винаги съм че чудил защо поетите си дружат с художници, но така е било открай време и ще бъде докато има поети и художници. Е, той не беше художник, а скулптур, но поне аз не виждах разликата. Беше останал без работа, но в първите години след десети ноември всеки се справяше някак.
Начо водеше курсове за кандидат-студенти за Академията. Вземаше пет души и след няколко месеца подготовка четирима от тях влизаха в Академията. Затова не го обичаха, а когато при него се записа дъщерята на Президента, завистта прерастна в омраза.
След два месеца разбрахме, че ѝ върнал таксата за курса и я отпратил с препоръката да си потърси друго занимание, защото не става за художник.
Вярно, че тя така и не стана художник, въпреки че баща и я изпрати да учи живопис в Париж . Но чешита си е чешит - вместо да си мълчи и да ѝ прибере парите, той оценки раздава и то на кого - на дъщерята на Президента.
© Аластор Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Забавна история! Така се прави, защото те не са повече от нас и дори ние си ги избираме.
Аластор, ама и ти си бил много опасен.
Името на героят си не си сменил.
Хубаво разказче. Чакам следващото. -
Благодаря за коментарите и високите оценки за героя. Историята е по действителен случай и дори името е истинско.
-
Уважителен!
-
Ето такива хора уважавам, които не ги е страх да си кажат мнението на глас! Много съдържателен разказ!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Надявам се скоро да те зарадвам с ново разказче