3.09.2005 г., 23:35 ч.

Надежда от СМЪРТТА 

  Проза
1950 0 6
16 мин за четене

Надежда от СМЪРТTА

или

„Душата на един извор”

 

- Спри! Моля те, просто СПРИ! Не мога да те слушам! Какво по дяволите става с теб?! – той изведнъж замълча. - О, не! Не ми обръщай отново гръб! – аз го хванах за раменете и го извърнах към себе си. – Отново ме гледаш виновно... Защо?

            Въпросът заглъхна в тишината и за пореден път изгубих надеждата, че ще чуя отговор, че ще разбера истината. Нещо ставаше, но какво...? Това бе човекът, на когото не веднъж бях разчитала, на когото доверявах всичко,... когото толкова обичах! И ето сега той е толкова далеч от мен. Толкова чужд. Това неминуемо ми нанасяше удари, които едва не спъваха думите ми. Вече повече от три месеца той се държеше като непознат... И ето... отново ми обръща гръб. Гледах след него и едвам спирах сълзите си. Той вървеше бавно, почти като на сън, а аз стоях там и мълчах. Какво можех да кажа, да мисля? Какво можех да направя?

            Пръски дъжд. Бавно се усилваха... усещах как топлите капки се стичат по лицето ми като по стъкло, как зоват моите очи да потекат. Но не! Няма да се примиря. Няма да се оставя на дъжда да ме стопи. Нека си вали. Аз отивам с него!

            Накъде се е запътил и къде ли ще ме отведе не знам, но решила съм, ще го последвам! Трябваше да разбера какво става с него, трябваше да му помогна. Той винаги е бил моето вдъхновение, моят стимул за всичко, което съм правила – да рисувам, да танцувам, да спортувам,... да бъда с него. Той винаги е правил невъзможните неща реалност, а отчаянието ми - поредната надежда. Затова трябваше,  трябваше да намеря стария си приятел, трябваше да “открия” Крис, където и да е скрил душата си от мен и от Света!

            Стигнахме до поредната малка, тъмна уличка. Студът, страхът, мракът ме сковаваха, но аз продължавах след него. Той спря. Към нас се приближи някакъв тъмен силует. Дъждът се засили. Почти нищо не виждах. Нещо си подадоха, но какво? Разделиха се. Мъжът си тръгна. Успях да застана незабелязано на няколко крачки зад Крис, но... Какво беше това? Скрил се под навеса на една спирка, той... той...

 

            Не спах цяла нощ. Все още не можех да повярвам на това, което бях видяла снощи. И дори дъждът, който обливаше непрестанно, силно, почти грубо цялото ми тяло, не успя да отрезви съзнанието ми и да ме извади от вцепението, когато разбрах, че приятелят ми е ... наркоман!

            Три седмици вече бях сякаш в транс. На училище бях глуха и няма. Успехът ми рязко спадна. Гледах напред и не виждах нищо, само онази нощ и оня страшен студ в душата си. Не можех да продължавам така. Не знаех какво трябва да направя, не знаех с кого да говоря, но едно знаех със сигурност – трябваше да се срещнем. Досега нямах смелостта, нямах и понятие какво да кажа, но тогава..., три седмици по-късно, щях направя каквото мога, защото го обичах, защото той бе изворът на моя живот, на моето щастие.

 

-          Знам всичко!

-          Какво знаеш? – погледна ме недоверчиво и отново заби поглед в земята.

Пейката беше влажна, но кой ли забелязваше това?!

-          Знам, че... – защо ми беше толкова трудно да го кажа – Знам, че се дрогираш!

Едва тогава, сякаш той наистина ме забеляза. Очите му бяха пълни с въпроси.

-          Видях те! Преди три седмици, когато излизахме за последно. За това те избягвах толкова време. Имах нужда да помисля.

Очите му изведнъж изстинаха и той отново стана груб:

-          И какво измисли? – лицето му остана безизразно.

-          Измислих, че трябва да поговорим. Моля те, кажи ми поне защо го правиш?

-          Не ти дължа обяснение.

-          Дължиш ми и още как?! Точно сега съм може би единственият човек, за когото значиш нещо. Дори родителите ти те изхвърлиха от дома и ти продължаваш да витаеш като един призрак – беше ми твърде трудно да продължа, но все пак събрах сили да ... – Не разбираш просто колко много ми липсваш!

Гледах надолу, но всичко ми беше в мъгла. Не можех да се съсредоточа в нищо освен в болката си. А той оставаше все така неподвижен и студен.

-          Съжалявам за всичко. Нямаш вина. Бях сам, обиден, разбит... и го направих. Не виждам и смисъл да спирам. Така ми е добре.

-          Така се убиваш!

-          Знам – извика рязко и почти ме стресна, – а, ти, защо си мислиш, че искам нещо друго?!

Мълчанието се проточи. Борех се да не потрепери гласа ми, но вече не издържах:

-          Защо не се обърна към мен? – попитах съвсем тихо.

-          Защото мислех, че мога да се справя и сам – изчака малко и стана. - Съжалявам, но трябва да тръгвам. Имам работа. Чао!

И той отново ми обърна гръб. Чувствах как съм изгубила приятел и нищо не можех да направя. Отново безпомощността, която ме обладаваше за кой ли път?! “Сбогом” - едва процедих от сърцето си и там на онази стара пейка, под  звездите, сгушена в мрака за пръв път, от месеци насам - заплаках. От някъде далеч едва се дочуваха басове и глъчка жизнен смях. Съдбата пак се подигра...

 

                        В продължение на няколко седмици той ме избягваше. Това ме обнадежди. Явно имах някакво въздействие върху него въпреки всичко. Говорех му, макар и рядко. Опитвах се да кажа защо има смисъл да живее, но това не променяше нещата. Разказвах му и за себе си, за състезанието по танци, което ми предстои, за комичните ситуации, в които изпадаме по време на репетиции..., но не му казвах колко съм разконцентрирана, колко не ми пука за всичко това..., колко ми е трудно, когато най-после осъзнах, че съм влюбена в него!? А толкова се мразех за това!

           

                        Три часа преди състезанието. Не съм го виждала от цяла седмица. Нямам представа къде е, но дълбоко в себе си бях убеденa, че ще дойде да ме гледа. Усмивката ми не угасваше, защото все пак самата идея, че ще го видя, по някакъв странен начин палеше сърцето ми. В такива моменти, всичко останало бе само фон. Той ще се пребори с наркотиците, ако намери достатъчна причина за това, и именно аз исках да съм тази причина. Бях взела решение. Последната ми надежда – да му кажа истината, да му споделя какво чувствам наистина,... да бъда до него. Загледана в огледалото изведнъж усетих някаква фигура зад гърба си. Когато се обърнах… с почуда видях един негов бивш приятел, когото не бях срещала от месеци. Усетих напрежение в очите му.

-          Какво има? – попитах притеснено и дори не бях сигурна дали искам да чуя отговора.

-          Крис! Той... – замълча и пое дълбоко въздух. Нещо задушаваше гърдите му. – намерили са го вчера в стаичката му в мазата, безжизнен... свръх доза...от три дни е бил..., бил... Съжалявам!

Аз просто гледах. Думите му като ехо отекваха за стотен път и пак не вярвах. Душата ми отказваше да възприеме истината, сърцето ми за миг изстина. Седнах импулсивно. Не усещах тялото си, а само някакъв огън в мен, който жестоко пулсираше в очите ми.

                        Той ме бе оставил сама. Бе погубил душата си и моят извор пресъхна. Не исках да правя нищо, да мисля, да чувствам. Бях му ядосана. Как можа, точно сега...?! Когато исках да му кажа всичко?! Тогава видях, че момчето си беше тръгнало и на масата пред мен бе оставило някакво писмо. Едва успях да го отворя. Беше от Крис!

“ Ясно осъзнавам какво искам да направя и единствената причина да ми е толкова трудно си ти, но съм сигурен, че така ще е по-добре и за двама ни. Никога не успях да ти кажа, колко те обичам и колко силно вярвам в теб. Ти бе за мен онази невъзможна любов, която толкова се страхувах да докосна. И днес те моля за последен път да направиш две неща за мен. Когато трябва да излезеш на сцената, когато музиката започне, моля те танцувай, направи ме щастлив! Аз все пак ще бъда там.

А когато победиш, погледни и другото писмо.”

Чак тогава забелязах втория плик. Взех го със себе си и за последен път в живота си влязох в залата да танцувам и когато извикаха името ми, за мен нямаше никой друг освен музиката и... болката. Партньорът ми ме остави да изпълня съчетанията си, както аз ги чувствах. Той бе през цялото време до мен, но аз не го усещах. Просто танцувах,... а очите ми бяха сухи, защото сълзите нямаха волята да потекат.

И да, наистина спечелих, но какво...?

 

Във втория плик той ме молеше да осмисля живота му. Да използвам парите, останали от завещанието на дядо си, които още не бе хвърлил за наркотици..., с които да създам своя клиника за наркомани. Ентусиазмът в думите му ме запали и за пръв път в живота си осъзнах, намерих своето призвание и знаех точно с какво искам да се занимавам до като умра. Това беше моята Съдба. И той за пореден път бе моя извор, моят стимул за живот, докато съществувах аз, докато продължавах да го обичам...

И ето днес, десет години по-късно се сещам за пореден път на кого дължа всичко, в което се превърнах. Завърших медицина и създадох клиниката, която желаеше. Тя се разрасна и днес спасява десетки млади хора. Клиниката, която нарекох на Крис: “Душата на един извор.” Душата, която никога не загина, изворът на Живота и Смъртта, на моята Надеждата,... на моята  Любов!

© Радина Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря!!! В тази дума влагам всичко, което не мога да ви покажа!
  • Оле,не мога да повярвам,че плача заради разказа...но какъв разказ.Много тъжен,а аз по такива си падам...тъжнички.Много ми хареса.Браво Ради!Много си добра!Просто няма как да не ти дам 6!
  • Много ама много добре пишеш,до сега неми се беше случвало да плача чак толкова много на разказ !!!!!!Имаш 6 от мене Подължаваи все така!!!
  • Винаги съм смятала, че не пиша никак лошо, но сега след като прочетох този разказ... Не знам... Всичко, което някога съм написала ми се вижда плоско. Наистина-разплака ме, а това не лесно. И от мен 6! Дори десетократно повече.
  • Едно голямо БЛАГОДАРЯ от мен за коментарите Ви! За пръв път пиша разказ и подкрепата Ви ми беше много полезна! Наистина БЛАГОДАРЯ!
  • Просто е невероятно ... леле, нямам думи наистина ... Дрогата "Пьтят и води кьм смьртта" това е 6 от мен!
Предложения
: ??:??