Слънцето се промъкна през спуснатите щори и освети болничното легло. Лъчите докоснаха лицето на мъжа и той бавно отвори очи. Имаше чувството, че върху него е паднала скала - такава тежест и болка усещаше в гърдите, че му идеше да завие като куче. Точно така, той беше като куче, самотен, без близки, без някой, който да осмисли последните му дни. Най-милите му хора го бяха изпреварили и вече не бяха на този свят. Синът му, който си отиде без време след една жестока катастрофа, жена му, милата, която не можа да преживе трагедията и половин година след смъртта на момчето го последва. А дъщеря му... само като си спомнеше за нея и сърцето му изгаряше от болка. Дъщеря му, хубавата и вечно усмихната Аделина замина преди десет години за Кувейт с един арабин и тогава той не знаеше, че я вижда за последен път. Четири години след това получиха съобщение, че Ади, неговата слънчева Ади е починала след раждане. Така и не можа да я изпрати... тази рана кървеше постоянно, не можа да свикне с мисълта, че вече я няма. Сълзите потекоха по набръчканите му страни, болката в гърдите се усили... Той си отиваше, знаеше много добре, че това са последните му дни. Надяваше се това да стане по-бързо, за да се събере с любимите си хора там, в онзи, по-добрия свят. Старецът въздъхна. Капчици пот се стичаха по бялото му слепоочие и попиваха в завивките. Вратата се отвори и в стаята влезе усмихната сестра.
- Виж ти, кой се е събудил! Как сме днес? - каза тя и грижливо оправи завивките и възглавницата му.
Той не можа да отговори, само се усмихна вяло. Сестрата поклати угрижено глава.
- Не може така, та вие не полагате никакви усилия да се възстановите, не ни помагате изобщо.
- И за какво да го правя, или по-точно, за кого? - отговори той с хриплив глас - кой ме очаква у дома, кой ще ми се зарадва, кой ще ме прегърне? За какво ми е тоя живот? Той ми донесе само страдание и болка, не го искам вече...
Старецът се хвана за гърдите. Сестрата погледна в монитора и изтича навън. След няколко секунди се върна с лекарския екип. Доста усилия им коства на медиците, за да върнат нормалния ритъм на това изстрадало и самотно сърце. Единия лекар въздъхна и промърмори:
- Това май беше за последно. Следващия път няма да издържи.
Старецът ги чу, но се направи на заспал. Не му трябваше ничия помощ, не се нуждаеше от ничие съжаление. Искаше да умре, искаше час по-скоро да се отърве от този кошмар. Започна да се унася. Засънува сън - застанал на една скала на брега на морето, а отдолу усмихнати му махат жена му и двете му деца. Аделина го вика с нежното си гласче "Хайде, ела тук, върни се при нас, не ни оставяй, тъкмо те намерихме" Старецът направи крачка напред. Но гласът стана още по-силен и настоятелен "Моля те, върни се, тъкмо те намерих, моля те..." Бавно, много бавно успя да отвори очите си и пред замъгления му поглед изплува някакво лице - в началото размазано, но после все по ясно. Пред очите му стоеше... Аделина! Неговата Аделина! Не можеше да разбере сънува ли още или вече е умрял. Нежното личице насреща му се усмихваше с насълзени очи и шепнеше "Намерих те!" Старецът се вгледа втренчено - да, това беше неговата Ади, същите руси коси, същите сладки трапчинки, същото носле. Но имаше нещо, което беше различно - очите! Тези очи не бяха сини като очите на дъщеря му. Тези очи бяха черни като нощ! Погледът му бавно се премести към вратата - там стоеше усмихнат мъж с мургава кожа и същите черни като нощ очи. Мисъл, бърза като светкавица, проряза съзнанието му. Погледът му се проясни, усмивка озари изпитото му лице. Той бавно протегна изнемощелите си ръце и момичето се гушна в прегръдките му.
- Добре дошла, дъще моя! - прошепна тихо той и погледна към синьото небе навън. Там, от високото го гледаше нежно неговата Ади. Тя беше пратила на стареца най-ценния дар, който му върна желането за живот. Беше пратила неговата внучка!
© Александра Бориславова Всички права запазени