12.04.2014 г., 19:39 ч.

Най-ценното в живота... 

  Проза » Разкази
733 0 0
7 мин за четене

Светлините... прожекторите... хилядите фенове, които крещяха от еуфория, само и само той да продължава все така. Сърцето му тупкаше все така, а вълнението му избиваше на ситни капчици пот, стичащи се по челото и по обливаха цялото му пулсиращо същество.  Yeaaaaaaah, I got to break free... – едвам пееше, забравил от цялата тази необорима емоция, принесена от сценичният пушек с аромат на лек парфюм и виковете на хилядите фенове. Да, сега неговата мечта се сбъдна, той беше там  и.. беше звездата. В същият момент цялата тази действителност започна да избледнява и всичко се обви в черна картина, която се превърна в тъмни сенки на съзнанието му.  Той отвори очи и направи горчива усмивка – сега микрофонът отново стана мокрият парцал, сцената  – ресторантската кухня и вместо публика, пред него бяха сега готварските печки, заедно с всички тенджери, тигани, ножове и прочие..

Еех... – Гого направи горчива усмивка и въздъхна тежко.. – то ярко като сън..

И поклащайки тъжно глава продължи да мие кухненският под. Сега на мястото на Queen се появиха Duran Duran и изпявайки носталгичното I will survive, той съвсем сдуха. Спря за момент, извади от джоба си малкият плеър и натисна двете малко стрелкички, които сочеха дясно.  След като The Shorts запяха английско-френският си шлагер, той сякаш се зареди за секунди с позитивна енергия и продължи енергично и усърдно да довършва работата си. След около половин час, той свали слушалките си и се огледа внимателно. Погледна подът, уредите, плотовете и след като се увери, че всичко блести от чистота направи доволна усмивка и си рече „За пореден път – постигнато съвършенство“. След това се отправи към мениджърския си кабинет и се приготви за тръгване. Свали си максимално бързо, кожените обувки и се облече – не можеше вече да седи тука. Така се чувстваше в края на всеки работен ден – изморен и изтощен до такава степен, че сякаш това място му изпиваше всяка останала негова сила безмилостно. След това отново се издразни, както и по-рано тази сутрин, на факта, че никой от персонала не си беше мръднал и малкото пръстче, за да изчисти целия ресторант. „Аа не... утре ще си поговорим хубаво, ако го повторят.. всички ще ги уволня!“  След това телефонът му звънна – от яда си вдигна и извика ядосан „Ало!“...

Гласът от другата страна беше настоятелен „Прибирай се, по-скоро! Всички сме тук, само теб те няма, освен това знаеш какъв ден е днес!“ – жена му отново вкара в употреба настоятелният си тон, който действаше отлично при съпруга и във всички случаи. Гого се сепна за момент, от своите грижи и суета забрави за най-важното – това, което го накара да се натъжи пак и да побърза да се прибере вкъщи.  Въпреки огромното задръстване, успя да форсира черното Infinity и за около час и половина вече беше пред къщата си в елитния квартал Драгалевци. Паркира, след което излезе от колата застана на двора. Пое си дълбоко въздух и след като издиша нервно се прекръсти и се упъти към входната врата. Отключи и влезе с наведена глава. Жена му дотича и силно го прегърна и целуна по челото.

- Радвам се, че се прибра жив и здрав... знаеш всеки път  те мисля. Ела, хайде питат за теб вече. – при което му помогна да си свали якето и двамата се упътиха към големият хол.

След като влязоха, Рали се упъти към кухнята, а Гого погледна гостите си с виновна усмивка и рече засрамен „Аах... моля за вашето извинение, няма с какво да оправдая това закъснение...“ Очакваше критики от тях – всеки път, му отправяха такива, защото като негови най-близки хора го познаваха отлично, по-добре и от самия него. Вместо да последва поредното конско, брат му – Гената стана и каза смирен „Айде, брате, ела, седни, никой няма да ти се сърди. Днес не е време да се сърдим един-другиго или да се караме. Хайде, да пийнем едно, за... знаеш...“ Не чакаше повторна покана, седна и след като вдигна чашата си за наздравица, рече: „Е, днес както знаете се навършва година и половина от  трагичната смърт на един много скъп и обичан от нас човек. Той беше един от малкото останали истински, непроменили се, в лошия  смисъл на думата, хора, които бяха хем искрени, хем достатъчно упорити и готини, за да успяват в този живот.“ Обикновено тези слова бяха достатъчни, за да кажат тежкото наздраве, разбира се след вечерната молитва. Този път обаче усети един порив в душата му, който го накара да продължи да говори:

- Знаете ли, с какво точно беше специален за мен и вас тази личност? Ще ви кажа – той просто беше много добър и винаги е помагал на хората, когато са имали нужда. Да, не само на своите близки и приятели, не само на жена си и децата си, а също така и на много непознати, които наистина имаха нужда някой да протегне ръка и да ги изправи на крака. Неслучайно създаде и своята фондация, която надявам се няма да я закрият тези алчни хиени – данъчните... Жалко, че неговият живот беше толкова кратък – за 33 години направи ужасно много за себе си и околните, а можеше още много да даде на този свят и да седи сега с нас на тази маса... Едно нещо имаше, което за нещастие се оказа фатално за него – не бяха десетките кутии цигари, които пушеше, нито любовта му към уискито... не това бяха неща, които в края на живота си почти напълно отказа. Онзи  ужасен демон, беше населил съществото му още от крехка възраст и не можеше да се откъсне по никакъв начин от него, той го прокле..  Търсенето на голямата и неустоима доза адреналин предопредели съдбата му.. Той, той.. – думите му не стигаха от засилващата се мъка, но все пак намери сили и реши да завърши кратко, но емоционално разтърсващо: „Този мотор го уби... увлече се със скоростта и тръпката и... забеляза твърде късно резкият ляв завой... Обаче аз,... аз не го обвинявам, не му се и сърдя... все пак ми беше един от истинските ми приятели, един от вас! Затова скъпи мои, нека вдигнем днес отново, както сме се събрали да почетем паметта на нашият скъп приятел и спомним неговият достойно изживян живот.. Бог да го прости! – при което той изля малко от ракията на пода, както повеляваше традицията. И преди да продължат, той набързо рече:

- Днеска, докато привършвах работа, тоест изчистих кухнята, слушах музика, за да се се ентусиазирам и за миг си представих, че съм рок звезда. Бях на голямата сцена с безбройните светлини и хиляди фенове и пеех за всички тях.. Сега обаче, седейки тук пред вас, разбирам, че славата и суетата около нея, парите и властта са нещо напълно излишно и безумно за мен, предполагам и за всички вас. Най-важното в живота, не се измерва нито с пари, нито със слава, нито с лъскави коли или  друго материално... Напротив то е пред нашите очи,  и ни маха, за да го забележим и обърнем внимание... За съжаление, всичко, което е толкова очевадно, трудно го виждаме, защото то е толкова пред нас, всеки ден, че го приемаме за даденост. Нашите приятели, близки, семейства не искат нищо повече от една усмивка, една добра дума, един мил жест, една прегръдка... Заслепени от бремето на ежедневието ние често го пренебрегваме, а понякога напълно отхвърляме...  И разбираме какво имаме, чак когато стане прекалено късно или когато го изгубим... Затова нека днеска просто бъдем, както винаги сме, когато сме заедно – да се усмихваме, поговорим, порадваме, без да се караме за дреболии и глупости! Защото вчера е минало, а утре – не се знае какво ще ни поднесе! Сега Алекс, ще иска точно това от нас и в момента ни гледа и ни се радва, толкова чисто и искрено, както и когато беше жив. Просто сега няма да мога да го прочета в погледът му – дано е на по-добро място, откъдето ни наблюдава и подкрепя! А сега, благодаря ви, че отново се събрахме и сме заедно! Бъдете здрави и щастливи! – при което всички се разплакаха от умиление, за няколко секунди, после станаха и се чукнаха за живот и здраве.

Разбра, че дори за малко, Гого успя да докосне най-нежните струни на душите на тези изморени люде и ги зареди с най-важното за човека – надежда!

© Калоян Кирилов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??