НАЙ-ХУБАВАТА КАРТИНА
Влакът имаше престой в малкото градче. Докато чакат, той и тя решиха да се поразходят из него, защото и двамата не бяха идвали тук. В градчето нямаше кой знае какво да се види, обходиха бързо главната улица и площада. Животът в него течеше монотонно и скучно. Би било и на тях скучно, ако не бяха заедно. ако не водеха със себе си най-скъпата и желана гостенка – любовта. В една странична тиха уличка се натъкнаха на градската художествена галерия. Сградата беше малка и предположиха, че ще имат достатъчно време, за да могат спокойно да разгледат експозицията. Нямаше други посетители в момента и уредничката ги посрещна любезно.
Още в първата заличка се натъкнаха на произведения от старите наши майстори и разбраха, че галерията, макар на външен вид да беше доста непретенциозна, разполага със забележителни произведения на изобразителното изкуство.
- Я виж ти, та тук има икони от тревненската живописна школа, картини от Майстора, Иван Милев, Златю Бояджиев – впечатлява се той.
- А в тази зала пък са подредени картините на съвременни известни художници.
Вниманието ù бе привлечено от един дамски портрет. Гледаше го унесено, с възторг. Той пък наблюдаваше нея, как му се любува. Забелязваше, че имаше нещо неуловимо, което сближаваше двете жени. Но какво бе то, не може да определи.
- Хей, ти картините ли си дошъл да гледаш или мене? – казва му тя.
- Тях и тебе сред тях.
- И как ме намираш? Вписвам ли се тук?
- Ти си картина сред картините. И то най-хубавата!
Кой е нарисувал този портрет?
- Непознато за мене име.
След малка пауза, той казва:
- Знаеш ли, много е хубаво, че има художник с неизвестно за нас име, който може да нарисува такъв портрет.
- Ама ти май харесваш повече картината?
- Няма да си кривя душата – харесвам ви и двете. Но повече тебе, защото си жива, защото си моя. По нещо си приличате, но не мога да разбера кое е това, което ви сближава.
- Може би защото преди време съм му позирала? – провокира тя ревността му.
- Не, говоря сериозно. Приликата не е външна, по-скоро е като едно вътрешно усещане за състоянието на духа.
- Стига си философствал. Хайде да влизаме в другата зала, че да не изгледаме опашката на влака – подканя го жената.
На излизане изразиха задоволството си от видяното пред уредничката на галерията.
- Ако минавате пак през нашия град, заповядайте. Фондът ни е много богат и подменяме картините, така, че ще има с какво още да ви изненадаме.
- Непременно ще дойдем и сме сигурни, че няма да съжаляваме.
Пристигнаха на гарата точно навреме, малко преди влакът да тръгне. Бяха сами в купето и можеха да се наслаждават на пътуването. Тя наблюдаваше пейзажа от прозореца, притихнала и замечтана. Слънцето за миг озари лицето ù. Възхитен от красотата на този миг, изведнъж той стигна до своето прозрение:
- Открих!
- Какво си открил!?
- По какво си приличате с жената от картината.
- И по какво смяташ, че си приличаме?
- По това, че и двете сте щастливи жени – въодушевено отвръща на въпроса ù.
Тя замълчава. Усмихва се и после казва:
- По-скоро по това, че и двете сме влюбени.
- Това не отрича другото, а го допълва.
- Щастието не може да бъде допълвано, то затова е щастие. Бих казала, че го конкретизира.
- Права си. Каква си ми умница. Дай да те целуна.
Влакът лети напред сякаш с крилете на тяхната силна любов и ги носи натам, накъдето тя единствена може да ги отнесе.
© Иван Хаджидимитров Всички права запазени