„Прощавам ти” – две прости думи, четири срички, десет букви… През живота си човек използва милиарди други, но случаите, когато изрича точно тези, се броят на пръсти. Какво ги прави толкова трудни за споделяне? Дали има нещо сбъркано в реда на звуците, или пък точно обратното – са твърде елементарни, за да им се обръща внимание? Мислите върху тези и милионите други подобни въпроси сега се въртяха из главата на едно момиче, готвещо се да изрече думите.

Колебание се усещаше във всяка крачка, във всяко дихание. Дори и напълно непознатият, случаен минувач беше в състояние да види как зад големите, почти по детски наивни, очи се бореха две пълни противоположности, като ту едната взимаше превес, ту другата. И все пак тя не престана и за миг да върви напред, към мястото, където трябваше да вземе окончателното си решение. Да спре? Да се обърне и да остави нещата така? Не, колкото и трудно да беше, тя щеше да продължи, щеше да постъпи правилно.

Големият град отново се беше превърнал в един безкраен вихър от цветове и форми, в който хората използваха всичката си енергия, за да се задържат, предвид шеметната скорост. Улиците, пълни с бездушни пешеходци, изглеждаха празни, почти пустинни. Ала там, сред сивата маса, се открояваше едно лице, каменно и сякаш лишено от чувства.

Два погледа се сблъскаха. Сини очи срещнаха сиви… времето спря, всичко изчезна… единственото нещо, което остана да свързва тези двама души, беше споменът, хвърлящ сянка върху чертите им.

„ – И ти си като него! Същият!

-      Защо? Не аз ти изневерих!

-      Да, прав си… ти направи много повече.

Няколко сълзи, кристално чисти и с безупречна форма, се търколиха по бузите на младото момиче. Всичко изглеждаше нереално, лош сън, от който тя чакаше с нетърпение да се събуди.

-      Ако не бях аз, връзката ви едва ли щеше да просъществува толкова време.

-      Не… ако не беше Ти, поне щеше да е истинска!

-      Едва ли, той не те обичаше.

-      Откъде знаеш?

-      Той ми го сподели. Беше с теб само по навик.

-      Излез от тук!

-      Стига де… какво толкова направих?

-      Какво толкова?! Та ти беше най-добрият ми приятел!

-      Бях?! Не съм ли все още?

-      Вече не съм сигурна… ти трябва да ми кажеш…

Настъпи неловка и празна тишина. Две души, толкова скъпи и имащи най-голяма нужда една от друга, в този момент бяха на противоположните краища на света.

Една самотна сълза се плъзна грациозно по тъжното лице и падна върху стоящата отпред стъклена масичка. Това тъй дребно и незначително действие от страна на малката капчица предизвика звук, по-силен от всеки друг на земята… „сбогом” по-мощно от който и да е ударен инструмент.”

И сега, сякаш покрай тях отново се разнесе ехото на същия този звук и двамата в унисон погледнаха асфалта.

Някога някой беше казал, че е по-лесно да се забрави, отколкото да се прости. Колко прав е бил само! Но да забравиш, значи да предадеш, да се отречеш от миналото и неговите уроци. А за това момиче да предаде от своя страна значеше да се принизи към този, който я беше наранил, да стане като него.

Тя пресече улицата. Болката от нанесената обида ù тежеше като воденичен камък. Вече нямаше връщане назад.

-      Ти дойде – промълви той тихо, но достатъчно, че да бъде чуто от нея.

-      Нямах друг избор.

-      Не е така. Винаги можеше да откажеш, да не вдигнеш телефона, да блокираш номера ми.

-      Тогава щях да бъда като теб.

-      Лошо ли е? Преди толкова искаше да бъдеш мен…

-      Само го каза… това беше преди.

-      Какво ти сторих?

-      Ти ме предаде! Не само кри от мен неговите изневери, ами му и помагаше да ме мами!

-      Беше толкова щастлива… исках само да те предпазя.

-      Приятелите не правят така!

-      „Пътят към Ада е постлан с добри намерения” – изсмя се кисело той – Е, щом вече сме си чужди, защо се съгласи да се срещнем?

-      Исках да ти кажа нещо…

-      Какво? Нима дойде, за да се надсмееш над падението ми?

-      Не, дойдох, за да ти простя.

Тези нейни думи накараха шеметната въртележка на града сякаш да се закове на едно място. За секунда привидно празните улици отново се напълниха с обичайните тълпи от хора, движещи се на автопилот. Гласът ù продължаваше да отеква в съзнанието му подобно на изстрел. Да, тя можеше да го накаже, като спре да общува с него, като го премахне напълно от живота си, но не… тя избра най-жестокото от всички отмъщения – прошката. Чувството на неосъзнатата до сега вина го заля като цунами. Той чуваше думите за първи път.