Най-верният другар

- 1 -

Имало едно време, някога много отдавна, в едно кътче забравено от света, война между доброто и злото. Един магьосник с невероятна сила, каменно сърце и четирима пазители, борещи се за свобода и справедливост...

Но това е друга история, тази, която ще ви разкажа, стана съвсем скоро и е още прясна в съзнанието ми, затова реших да я споделя с вас.

Бай Саво беше висок, едър, четиридесет и пет годишен човек. Поради мнoгoто работа и ранното ù започване – понеже той рано бе останал сирак – се беше състарил преждевременно. Той бе спокоен, но строг човек, спечелил всичко с труд. Живееше в малка едноетажна къщичка в края на селото. Имаше малка нива, няколко животни и достойнство, което никoй не можеше да му отнеме.

Не беше се женил, но не беше и самотен. Неговите най-верни другари бяха животните му. С тях той можеше да сподели всичко – от страданието и болката до успехите и радостите в живота си. Те бяха винаги до него и никога не го оставаха, колкото и тежко да е било.

- 2 -

Беше горещ ден. Двата вола неуморно разораваха нивата, а бай Саво им пееше лека и мелодична песничка, за да ги разведри.

   –  Ехей, момчета, време е за почивка.

 Той се приближи, развърза воловете и ги подкара към близкото поточе, за да ги напои. Животните бързаха пред него сякаш се състезаваха, за да видят кой пръв ще стигне до потока. Бай Саво пристигна последен.

Под гъстата сянка на дърветата,  заслушани в песента на птичките по дърветата, воловете лежаха спокойно и си почиваха от тежката и уморителна работа. Саво се наведе и пийна малко вода.

Той не беше уморен и реши да се поразходи из гората. Обичаше това място – беше толкова тихо и спокойно, че изпълваше душата му с радост, а красотата на природата го пленяваше и отнасяше сърцето му като птича песен понесена от вятъра.

Той ходеше весело и бодро, сякаш току що беше станал от сън. Вниманието му се отклони за секунда от прекрасната гледка на гората и той видя на земята под един храст да лежи нещо. Приближи се бавно - току виж да не стане и да му скочи.   Беше сиво като вълк, но прекалено дребно. Саво направи още няколко крачки натам и видя, че е куче. Беше ранено, но все още дишаше. Той го грабна бързо и го понесе към каруцата си. Постави го на едно старо чердже и го превърза с парцал от дрехата си.

Викна веднъж, дваж и воловете му се появиха с бързи стъпки.

   –  Хайде, Сивчо, Дух, време е да се прибираме. Утре ще довършим.

Събра нещата си и подкара каруцата към дома. Още от вратата взе кучето на ръце и го внесе в къщата.

Цяла нощ стоя буден и се грижеше за него. Едва на сутринта успя да заспи.

- 3 -

Събуди се малко преди обед. Ужасен, че е изгубил толкова ценно време за работа, той скочи на крака и започна да се облича. Кучето лежеше на пода и го гледаше любопитно.

   -  А, значи си се събудила! Ще се оправиш. Добре, че те намерих навреме – той се изгуби за секунда в другата стая и се върна с чинийка хляб и мляко – ето това е за теб.

Върна се след залез слънце. Нахрани и напои животните. Влезна вкъщи и отиде да види новия си другар. Сложи на малката си масичка малко хляб, сирене и домати, а в паничката на кучето - сложи хляб, разквасен  с вода, и му я подаде.

   –  Съжалявам, само това мога да ти предложа. Ще те нарека Джена.

- 4 -

Минаха няколко месеца. Саво и Джена станаха неразделни. Тя му се галеше като булка, ходеше на всякъде с него и се мъчеше дам у помогне според възможностите си.

   –  Ха, ха, ха... недей, миличка, със Сивчо и Дух ще се справим - той се наведе и погали кучето по главата – знам, че се опитваш да помогнеш, но  балите са прекалено тежки за тебе.

Кучето седеше и го гледаше тъжно и омърлушено. Захапа отново балата за въжето и продължи да се опитва да я премести. Сивчо се обърна видя я, забоде балата с рогата си и я метна в каруцата, както правеше стопанинът му. Дух седеше и преживяше малко сено, наслаждавайки се на гледката. 

Саво имаше време да обере и ябълките в двора си. Затваряше в буркани и прибираше цяла седмица запаси за зимата. Цялата му градинка в дворчето опустя и това го натъжи. Единствено малкото късче земя с трева остана зелено. Целият двор беше покрит с прошарени листа като плача на отиващата  си година.

   –  Хайде, утре ще отидем да купим още малко сено за през зимата. Тази няма да стигне, а няма да си простя, ако останете гладни по моя вина - погали воловете по главата и се върна към обичайните си задължения.

- 5 -

Беше петък – пазарен ден. Саво подготви колата за пътя, който предстоеше. Впрегна воловете, взе малко храна и пари, спестени за през зимата, и тръгна с каруцата по черния път. Времето беше хубаво. Джена тичаше весело и пъргаво покрай каруцата, а слънчевите лъчи се плъзгаха леко по козината ù. Слабият ветрец ги разхлаждаше и пътят вървеше леко и бързо.

Стигнаха по обед. Беше шумно, задушно, смеска от всякакви миризми нахлуваше в носа, удряше в главата като лоша мисъл и я завърташе в такт с ритмичните подвиквания на продавачите пръснати по пазара. Саво обикаляше с надеждата да намери качествена стока на приемлива цена. Повечето от продавачите гледаха да припечелят предимно от пазара и затова цените на стоките им бяха завишени няколко пъти.

Обикаля близо цял час. Цялата тази суматоха го измори. Оглеждаше се ту на ляво, ту на дясно, докато иззад един ъгъл не се мерна нещо. “Слава на бога, точно това, което търся”. Пред него се откри огромна купчина сено балирана и то с отлично качество. Беше съвсем прясна за разлика от тази при повечето продавачи, които се опитваха да пробутат стока, която никое животно не би дори и помирисало. Както винаги тази първокачествена стока беше на същото място, както всяка година, само дето стигането до нея представляваше проблем поради огромното струпване на хора и животни на пазара, както и на тесните улички на града, които се виеха като змии. Продавачът го познаваше и не беше проблем за Саво да измоли по-ниска цена от реалната. Сивчо и Дух се появиха иззад ъгъла. Горките животни едва си проправяха път към господаря си.

Следобедното слънце умори Саво също толкова много, колкото и стигането до крайната цел. Това вече не беше проблем. Балите няха натоварени, Саво седеше в едно кафене на срещуположната улица и си почиваше под сянката, хвърлена така щедро от гостилницата, пред която седеше. Джена се сви в краката му и той я погали зад ушите.

   –  Ето, миличка, като се приберем вкъщи, ще ти дам повече, но засега се надявам да ти стигне това парче хляб. Къде ли го оставих!... Мисля, че е тук някъде. Имам един кокал специално за теб. А! Ето го. Хайде, хапни си, че скоро ще трябва да тръгваме, ако искаме да се приберем преди мръкване.

Кучето го загриза лакомо и остави хляба настрани.

*

Беше минало повече време отколкото му се искаше. Саво се качи на каруцата и подкара воловете обратно към къщи.

Бяха по средата на пътя, когато един вълк изскочи пред тях. Беше голям, сив като кучето му и очевидно не беше ял от няколко дни. Настървеното му ръмжене разцепваше тишината и звучеше зловещо на фона на залязващото слънце.

Джена изскочи напред и застана между него и воловете. Бай Саво изтръпна. Свистенето на вятъра в дърветата напомняше погребална песен, а песента на птичките беше изчезнала след появата на звяра. Кучето му се губеше в сравнение с два пъти по-едрия от него звяр. Те се нахвърлиха един срещу друг. Но още след първите няколко спречквания, Джена беше ранена сериозно. На Саво му причерня пред очите. Вълкът беше захапал кучето му  и той без да мисли грабна първата  му изпречила се по-здрава тояга, приближи се и удари вълка с все сила в главата. Той се отметна настрани и остана неподвижен на място. Кръвта по пръчката се стичаше бавно. Саво се загледа само за миг, спусна се към кучето си и го взе на ръце.

   –  Ще се оправиш, миличка, няма да позволя да умреш. Ще видиш как ще се смеем на това след няколко седмици – сълзи покапаха по едва дишащото в ръцете му куче.

   – Дий! Хайде, Сивчо, хайде, Дух. Трябва да се приберем възможно най-бързо вкъщи.

Саво седеше в каруцата и стискаше кучето в ръцете си.

*

След около час стигнаха в селото. Той скочи от каруцата и се затича надолу по улицата. Спря се пред една къща с огромен двор и захлопа като обезумял по вратата.

   –  Бай Михаиле, бай Михаиле, излез, моля те. Бай Михаиле…

След десетина секунди един висок, едър мъж се показа на вратата.

   – Бай Михаиле, моля те, ще съм ти длъжник цял живот, ще ти дам всичките си пари, моля те, само я спаси.

Бай Михаил погледна разтреперания си съсед - очите му бяха зачервени от плач и целият се тресеше от ридания, раздиращи иначе здравото му тяло. Внесоха кучето вътре. Михаил го прегледа набързо и се обърна към Саво:

   –  Ще ти дам едно лекарство. Сложи го в храната му и му дай да я изяде. Може и да се оправи, но може и да умре. Той се обърна и погледна кучето. Знаеше, че то няма да живее, но искаше да даде някаква надежда на клетия човечец. Цял живот той беше работил като вол и това нещастие щеше да го съсипе. Бай Саво вдигна клетото животно на ръце, благодари горещо на селския лекар и си тръгна към къщи, стискащ здраво лекарството. Той го държеше и гледаше като че ли за него беше нещо свещено.

- 6 -

Два дни той не спа. Излизаше за малко навън и отново се връщаше в стаята с болното си животно.

Настъпи още една дълга и мъчителна вечер. Той се опита да издържи, но не успя и заспа на леглото.

През нощта нещо го жегна и той скочи от леглото. Втурна се със светкавична скорост и запали свещта, намираща се до него.

Кучето седеше и го гледаше. Очите му светеха от удоволствие, че го виждат. Саво се наведе и го взе на ръце. Още не беше разбрал защо и какво го беше накарало да стане. Джена го погледна и отпусна глава на ръцете му. Тялото ù започна да се вкочанява и Саво се отдръпна вцепенен и изплашен. След секунда отново го грабна, разтърси го леко и му потопи муцунката във водата с надеждата да си отвори очите...  

Той остана така няколко часа и не откъсваше поглед от него.

   – Защо не взе мен? – извика Саво разплакан и погледна към тавана, който единствен го разделяше от небето. – Защо не мен?! С какво е виновна тя? Защо ми изпрати това наказание? Защо?

Думите му отекваха в стаята и единствената му компания беше тази на смъртта.

Той посърна още повече от преди. Плачеше всеки път, щом нещо му напомнеше за нея. Не излизаше навън, освен за да нахрани добитъка си. Лежеше и спеше по цял ден. В очите му нямаше нищо друго освен болка и мъка.

*

След седмица излезе от вкъщи с една вехта кесия в ръка. Прекоси улицата и отиде при Михаила.

Монотонното тропане по вратата започна да отеква в такт с тежките стъпки, които се чуваха от вътре. Бай Михаил се показа на вратата и когато видя изпитото и почти безжизнено лице на Саво разбра, че вече е станало.

   –  Ето ти парите, които ти обещах.

   –  Не, не мога да ги приема. Колко услуги си ми правил ти. Прибери се, поспи и се наяж. Гледай! Цял си станал на скелет - ще се поболееш и ще умреш така.

Саво го погледна. Очите му бяха безжизнени и празни. Той се обърна и пое обратно към къщи.

Залязващото слънце на хоризонта окъпваше в светлина омършавялото му тяло, но дори и то не успя да проникне в него и да разсее мрака, който беше завладял душата му.

~~*~~

                                                                                             (следва продължение...)