1.01.2019 г., 9:41 ч.

Най-виждащите очи 

  Проза » Разкази
987 2 0
7 мин за четене



-Никъде не ходим, сине - каза Васил. -Дори днес, на Нова година, когато хората празнуват, ние сме си тук. Ще се чуем с майка ти довечера да си честитим празника и толкова. Какви удоволствия имаме с теб?
Васил и синът му, Илиян живееха в малък апартамент, близо до центъра на града. Преди няколко години, след трудова злопулука, мъжът бе загубил зрението си. След много, но неуспешни операции, той се бе примирил със съдбата си. Парите се стопяваха и семейството изнемогваше. Заедно със съпругата си взеха решение тя да замине да работи в чужбина, за да може да издържа и него и сина им. Илиян, осемнадесетгодишно момче, бе пораснал по-бързо от своите връстници. Той беше отговорен млад мъж, който се грижеше за баща си и правеше всичко възможно, за да не бъде лишен от това, от което имаше нужда. Слепотата отделя хората един от друг. Тя затваря незрящия човек и го кара да допуска до себе си само най-близките си хора. Васил седеше на своя стол до прозореца. Не виждаше пукнантините по стените, но усещаше как слънчевите лъчи топлят лицето му. Не можеше да види забързаните хора, които с пълни чанти се разминаваха по тесния тротоар, но разбираше, че животът кипеше навън, а не в тихата стая. Натъжаваше се най-вече по празниците. Спомняше си времето, когато очите му бяха здрави. Тогава всички го канеха на гости. Душата на компанията. Песни, танци, веселие. Но изведнъж целият свят бе загубил светлината си и мрака завинаги облякъл мечтите на слепеца.
-Тате! - каза Илиян. - Ами, хайде тогава да идем до онзи ресторант на центъра. Ще постоим малко, ще си поръчаме нещо и към осем да се приберем, за да посрещнем Новата година у дома. Нали и мама ще ни звънне.
Васил се обърна по посока на гласа и каза:
-Да идем, но хората сигурно са запазили маси, за да се веселят. И като ми видят очите ще им се развали празничното настроение. А така ми се ходи. Добре, хайде да идем там, набързо.
Илиян отиде в стаята си, преоблече се. Влезе в хола, отвори скъращата врата на гардероба. Това беше единствената музика, която бяха слушали напоследък. Скрибуцащите панти на спомените за един щастлив живот. Момчето извади синя риза, черен панталон и сако. Започа да преоблича баща си. Като всеки ощетен човек, така и Васил беше изнервен. Той мърмореше под носа си. Сърдеше се, че все му беше неудобно да се облича, че не можеше да се закопчава сам. И накрая, когато всичко беше наред, той се чумереше, защото не можеше да се огледа в огледалото. Илиян се усмихна и каза:
-Тате, изглеждаш много добре. Да тръгваме, докато не са се събрали там много хора.
Баща и син излязоха от апартамента. След като асансьора ги смъкна до партера, двамата мъже напуснаха блока, в който живееха и се сляха с тълпата. Някои хора се отместваха и им даваха път, други неволно ги докосваха. Васил не виждаше лицата им, но чуваше как всички говореха в един глас и не се разбираше това, което казват. Той се усмихна. За миг беше забравил, че е сляп, до момент, в който минаваха край шумна компания, която изведнъш замлъкваше и започваше отново да се смее едва, след като отминат. Стигнаха до ресторанта и влязоха. Сервитьорите бързаха да подготвят масите за празничната нощ. Илиян огледа помещението, видя, че навсякъде имаше табелки, на които пишеше, че местата са запазени. 
-Извинете - каза той на един от сервитьорите. - Може ли да седнем за половин час. ще си поръчаме нещо и си тръгваме. Татко е сляп, да усети и той, че е празник днес.
Сервитьорът ги изгледа, отиде до бара и след няколко минути се върна. 
-Да, може, но седнете тук, на служебната маса. сега е седем часа, ако може към осем да освободите заведението, защото очакваме много хора.
Илиян се вурна при баща си, който стоеше прав до закачалка за дрехи, малко встрани от вратата, хвана го за ръка и каза:
-Хайде, тате, дадоха ни най-хубавата маса.
Васил седна на един от столовете, а след това, срещу него седна и синът му. 
-Какво ще бъде за вас?-попита сервитьорът.
-Аз искам кафе и натурален сок праскова - каза Илиян.
-За мен същото - добави Васил. -То и без това, ще гледаме да ги изпием бързичко да не пречим на ресторанта.
След като им донесоха поръчката, слепият мъж отпи от кафето и се усмихна. Ноти на сладост се разляха по цялото му тяло, а дори не беше сложил захар в топлата напитка. Отпи и от сока. Сервитьорът стоеше близо до масата, заедно с още един мъж, като често поглеждаше към напитките на двамата клиенти.
-Колко е хубаво! - каза Васил. -Сине, има ли други хора в ресторанта?
-Почнаха да влизат, тате - отговори Илиян. - Ето и оркестъра се гласи, след малко ще свирят.
Слепецът наведе глава. Той се притесняваше. Отпи от кафето отново, а след това и от сока. Музикантите започнаха да свирят. Първата песен беше инструментал. Васил вдигна глава и с незрящите си очи потърси импровизираната сцена. Въодушевен, той на висок глас говореше на сина си:
-Тази песен е от моето време. Слушаш ли я? Представи си как една птица, вече немощна и болна иска да полети и да се слее със заминаващото на юг ято. Чуваш ли пианото? Чуй, ето, как стъпва, всеки тон, мъчи се да лети, но пада. Сега минава в минор, птицата е на земята и гледа своите приятели как летят. Ето китарата, тъжна, ятото не се обръща дори да погледне своя другар. Няма да има и спомени. Тук пианото и китарата се сливат, чуваш ли, сине, защото птицата намерила покой до вехнещо цвете.И двете са носили красота на този свят. Цветето за очите, птицата, за ушите, а заедно, за душата на човек. За това са песните, сине, за извинение, към понякога неволното нараняване и изоставяне на някого от нас.
Илиян избърса очите си от две паднали сълзички, но го направи така, че баща му да не разбере. Васил слушаше песента и се усмихваше.
-Ето, пак пианото, чуваш ли? - каза той. - Тук минава човек, поглежда към птицата, вижда и цветето и отминава. Щом не му носи радост, значи не е значимо. Затова страдаме хората, синко, затова. Не можем да влезем в сърцата на другите. Не знаем какво чувстват. 
Песента свърши и музикантите направиха малка пауза. Илиян извика сервитьора, който бе наблизо и каза:
-Може ли сметката?
След няколко минути към масата се приближи мъжът, който стоеше до келнера. Той погледна Илиян, след това наведе глава към Васил и каза:
-Искате да си тръгвате, зщото смятате, че ще пречите на заведението и на клиентите за празника, нали?
-Да! - отговори Васил. - Аз съм сляп и знам, че е неприятно за околните да ме гледат.
-Аз съм управителят на този ресторант и ви предлагам да останете с нас тук и да посрещнем заедно Новата година. Приемете го като подарък.
-Но, така не е удобно - каза Илиян. -Ние не сме бездомници, нито скитници. Имаме къде да се приберем. Просто, татко искаше да усети, че днес е празник. Не беше излизал толкова време.
-На какво дължим тази чест? - попита слепецът управителя на ресторанта.
-Аз и единият от сервитьорите стояхме до вашата маса. Отначало, да ви кажа честно, чакахме с нетърпение да си тръгнете, все пак всичко тук бе запазено отдавна. Но докато слушахте песента, вие казахте такива неща, които аз като виждащ човек нямаше как да видя. Говорехте силно, не подслушвах, но ви слушах. Напълнихте ми душата и се изненадах. Вие усещате живота до най-тънката му нишка. Нещо, което ние, здравите не умеем. А такъв човек, просто няма как да не носи добро сърце. Останете с нас, ще си изкараме добре.
Васил се обърна към Илиян, потърси го с незрящите си очи, сякаш искаше най-близкият човек да му потвърди дали това бе истина или сън.
-Ще останем ли, сине? - попита Васил.
-Да останем, тате!- отговори Илиян и прегърна баща си.
Ресторантът се пълнеше с хора. Наближаваше осем и Новата година вече чукаше на вратата на живота на всеки един човек. Всички празнуваха.Радваха се. Пожелаваха си сбъдване на мечти. А най-щастлив беше един сляп мъж, който се чувстваше жив, защото бе сред хората. 
Той им помагаше с най-виждащите очи.
Тези, които се намираха в душата.

Явор Перфанов
31.12.2018
Г.Оряховица

:)

© Явор Перфанов Всички права запазени

2018

 

 

Произведението е включено в:
  1440 
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??