Любов ли бе да го опиша, или наказание от съдбата?
Това е една приказка с нека го кажа с по-мили думи - с неразбираем край!
Един слънчев ден момиче с душа чиста и сърце голямо се влюби в едно необикновенно голямо момче. Тя бе крехка и мила, а той беше голям и искрен.
Запознаха се по необичаен начин. Той работеше в фирмата на родителите си на 2 къщи разтояние от момичето. Тя бе малка и му даде да попълни лексикона си. Той го взе и го попълни. Прочете го и сърцето ù започна да тупти по- бързо. Но не след дълго нещата взеха да се объркват незнайно по какви причини. Писаха си смс-си, направиха си среща, но момичето помагаше доста в дома си и нямаше много време за себе си и отказа и по друга причина. Беше я страх да се видят само двамата, не знаеше какво ще направи, ако е само с него. Момчето не каза нищо, примири се. Известно време бяха само на "Здравей", но момичето тръгна с едно момче и просто спря да прави каквото и да е спрямо момчето, минаха години момичето не забрави момчето - почна да му пише, писаха си, пак си направиха среща и момичето пак отказа от задълженията вкъщи. Момчето пак се примири, след това тя поиска среща, но тогава момчето отказа и тя се примири. Но точно на другия ден момчето замина за чужбина без да ù каже защо отказа срещата. Тя разбра и това я заболя доста, наистина доста. Цяло лято тя писа писма, адресирани до него, но така и не му ги прати, цяло лято седя вкъщи и гледаше дали ще е на работа, но него го нямаше. Е, един слънчев септември тя го видя там, срещу нея, да седи. Той се бе върнал, но не ù беше писал и че е тук. Тя му писа "Добре дошъл", но отговор от него нямаше. Тя това го знаеше, но се надяваше на обратното. Мина и годината, тя се опитваше да му казва "Здрасти", когато го виждаше, но щом приближаваше до него, все нещо я спираше, нямаше глас, нямаше сили да говори. Спря и той да ù казва. Почна и новата година, всичко постарому за нея, за него не знаеше нищичко, абсолютно нищо, къде ли е, добре ли е, нищичко.
Тя не спря да мисли за него, всяка една година, всеки един ден, всяка една минута от живота си, те бяха негови, сърцето ù и на парченца бяха негови, но той не го знаеше. Не го интересуваше тя как е или какво прави. Опитваше всичко за да ù обърне внимание, но не беше като лед студен и без чувства. Лъжеше я, пишеше ù истината в смс-те, но когато тя му го казваше, той отричаше, не знаел, че е била тя.Наранена,с разбито сърце,с несбъднати мечти,тя продължаваше да мисли за него,да страда по него.Лягаше със сълзи на очите,събуждаше се с с усмивка надявайки се да го види там долу махайки за здрасти,но не той беше там но не поглеждаше към нея,а ако го направи то е за секудна със студено и безчувствено лице.Тя искаше,правеше невъзможното да го забрави.Плачеше, удряше,викаше,чупеше,хвърляше предмети,но не можеше от сърцето си да го премахне.Искаше да извади сърцето си и да го стъпче на пода,но не! То беше вътре и напомняше всеки удар за него,за очите му,за усмивката,за думите му, за смехът му.Душата от чиста стана черна като нощ без звезди и луна! Черна като АДА ! За него тя би се жертвала,би убила,но той него знае.На него му е все едно за нея.Може би бе прав,но съдбата й бе в ръцете му.Тя искаше само едно а то е- Той! Но не можеш да изтриеш човекът от мислите си,щом сърцето ти не го пуска! Болката й всеки ден се усилваше,сърцето й бе разбито,но момичето не се отказа,бореше се с всички сили,дори и да бяха малки тя се опитваше,плачеше искаше да го забрави.Не знаеше вече какво да направи,защо бе наказа така да страда,за човек на който не му пука.Питаше се какво лошо бе направила,че да я наказваха така? Отговор нямаше както винаги!
© Яна Веселинова Всички права запазени