Тя влезе с почти танцова стъпка, после го видя и се намръщи. Логично – след десет години един до друг – дори в леглото… А и преди това често се виждаха. Още в трети клас той се зазяпа по дребното първолаче с двете плитчици, после редовно й носеше чантата до тях, мислеше за нея, докато се прибираше на другия край на града, пишеше й домашните, решаваше задачи, ако можеше – беше готов дори на гредата в часа по физкултура да подскача…
В трети курс беше обнадежден от записването й именно във факултета, където той учеше. После стана така, че тя започна работа във фирмата им. И след известно разминаване за период от половин година – тя се омъжи и разведе набързо за някакъв, се събраха. Както каза оная жена в гражданското – докато смъртта ги раздели…
- Скъпа, обядът е готов отдавна…
- Не искам да ям!
- Но как? Един часът минава, трябва да си прегладняла…
- Казах ти – не искам да ям! И стига си се правил на загрижен за мен! Отдавна го забелязах – нещо ни разделя…
- Но как… Ние…
- Няма „ние“! Ти ...