Много често спомените остават забравени, заровени в паметта на човек, понякога дори за цял живот. Много малко ни е необходимо, за да ги отключим и преосмислим.
Един сън, може би...
Едно море, един бряг, едно небе и едно слънце, които са откъснати от света. И ние двамата. Движим се по брега, там, където вълните играят с пясъка, тласкани и връщани от дишането на морето. Водата мокри краката ни. Небето е синьо и чисто. Над нас се гонят весело две чайки. Слънцето е забравило да се движи и ни обгаря с топлината на лъчите си. Внезапно се обръщаш към мен, ухапваш ме по носа и побягваш успоредно на морето. Втурвам се след теб. Бягам с всички сили и викам. Ти също. Вече съм уморена от тичане, когато виждам как пясъкът те поглъща.
Ти бягаш. Да ,но потъваш.
И докато стигна до теб... вече те няма.
Едно последно потръпване на пясъка и всичко става както си е било.
Оглеждам се. Не, не е илюзия.
Ощипвам се там, където ме ухапа и отварям очи и… нищо.
Чайките се гонят, но не в кръг, а назад, към линията на хоризонта. Слънцето се разделя на две и половините започват да залязват в противоположни посоки.
Търся сянката си.
Няма я.
Когато си между две слънца, нямаш сянка.
© Диана Трифонова Всички права запазени