Насън и наяве
Много често спомените остават забравени, заровени в паметта на човек, понякога дори за цял живот. Много малко ни е необходимо, за да ги отключим и преосмислим.
Един сън, може би...
Едно море, един бряг, едно небе и едно слънце, които са откъснати от света. И ние двамата. Движим се по брега, там, където вълните играят с пясъка, тласкани и връщани от дишането на морето. Водата мокри краката ни. Небето е синьо и чисто. Над нас се гонят весело две чайки. Слънцето е забравило да се движи и ни обгаря с топлината на лъчите си. Внезапно се обръщаш към мен, ухапваш ме по носа и побягваш успоредно на морето. Втурвам се след теб. Бягам с всички сили и викам. Ти също. Вече съм уморена от тичане, когато виждам как пясъкът те поглъща.
Ти бягаш. Да ,но потъваш.
И докато стигна до теб... вече те няма.
Едно последно потръпване на пясъка и всичко става както си е било.
Оглеждам се. Не, не е илюзия.
Ощипвам се там, където ме ухапа и отварям очи и… нищо.
Чайките се гонят, но не в кръг, а назад, към линията на хоризонта. Слънцето се разделя на две и половините започват да залязват в противоположни посоки.
Търся сянката си.
Няма я.
Когато си между две слънца, нямаш сянка.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диана Трифонова Всички права запазени