Натали (към сборника "Когато болката ме караше да блъскам по клавишите")
И още един много стар разказ... И той ме връща ей-таааам... :)
НАТАЛИ
Главата ми е пандиз. Прозорците на стаята са решетки, с изглед към тъжния град. Опрял лице на решетките, стоя и гледам към сивите улици, към забързаните хора, мотаещи се отдолу с еднакви изражения на лицата. И съм леко пиян.
А колко съм тъжен...
... и сам...
Този град ме подтиска. Боли ме от него. Повръща ми се от него. Умира ми се от него. Мразя го. Някога, когато бях далеч от него и рядко си идвах, ме бе ударила ужасна носталгия. Вечер, когато с компанията се напушвахме, аз си представях, че съм тук, на ум се разхождах из тези улици и се смеех.
"Хей, къде си? - Прекъсваха мислите ми приятелите. - От сто години те викаме, не чуваш ли?" "Бях се замислил" - отвръщах им аз и отново почвах да плавам насам.
Пепи, Ники, Николай, Сашо, Димо, Владо, Митак, Стамен, Краси, Никола, Свилен, Цецо, Цецо, Пламен, Пачо, Мишо, Киро, Пафка, Силвия, Наталия, Поли, Лили, Албена, Румяна, Руми, Креми, Таня, Лора, Моника, Деси, Деси, къде сте? Как сте? Помните ли ме?
Натали, единствена моя вечна любов, помниш ли ме?
Един човек с голяма лула се появи иззад ъгъла и тръгна да пресича улицата. Възрастна жена крачи едва-едва с голяма пазарска чанта. Минава кола. И още една... Оттам се задават две деца, а ей там млада жена с бебешка количка върви бавно, оглежда се. След малко ще се появи котка, куче, змия, учителка предвождаща цял клас дечица, дърветата ще се размърдат и ще изтръгнат корените си от пръстта, ще закрачат по улицата. Като онзи път, когато на един купон се престраших да пробвам LSD. Не трябваше да го правя и онези гъби не трябваше да ги пуша...
Мислех си, че за тези три години съм свикнал със самотата. Но не свикнах. Та как само мога да свикна с тишината, с промяната в настроенията; сутрин небето е синьо, пия кафе, пуша... слушам Милен Фармер и се дразня, че не ми иде вдъхновението за рисуване. Времето от десет часа до към седем и половина е просто преход към вечерта, към дългата нощ. Преход, изпълнен със звуци, думи, образи, мисли, които не означават нищо. Нищо. Разхвърлят в душата ми противоречиви чувства, слънцето грее, а аз искам да вали, вали, а аз искам слънце, понякога всичко това изпълва главата ми с ахус и не знам дали ми се плаче (В психиатричното отделение един шизофреник ми обясни, че в главата му е хаос. Когато в тоалетната ми призна, че има шизофрения, аз го попитах какво чувства. "В главата ми е объркано" - обясни кратко той, сочейки челото си с филтъра на цигарата. И се усмихна. Обясних му, че и при депресията е така).
Вечерта е моето време. Когато има звезди, е прекрасна. Когато бях малък, някъде в девети клас, се качвах нощно време на покрива на блока, за да пуша трева. Лягах върху асфалта сред изоставените антени с откачени от тях кабели, и гледах звездите. В днешно време не пуша трева - писнало ми е от старите спомени. Писнало ми е да прекарвам през паметта си едни и същи кадри, в които някога бях щастлив. Лентата така се износи, че образите са изтрити и не носят някогашната еуфория. Страх ме е да не се износи напълно и да се скъса.
Когато остарея и натрупам цял куп нови спомени, отново ще започна да я пуша.
Обичам да рисувам звездите. И да ги снимам. Понякога отново се качвам на покрива с фотоапарата и снимам. Правя го отскоро. Бях забравил колко е прекрасно да протегнеш поглед към безкрая. Често виждам падащи звезди, звездите падат много по-често отколкото си мислят хората. Вече не си измислям желания.
Само колко пуста стана тази улица. Бог знае от кога не е минавал никой. Никой! И слънцето се скри... Асфалтът засмука в своята хлад сенките, а може би и хората. Боли ме от този град. Отдавна ги няма старите ми приятели, всички се разбягаха, сам съм. И за това почти не излизам навън. Когато вървя сам, улиците са тъжни, ухаят на отминали спомени, отминали сънища, тъжни отминали спомени и сънища. Понякога заставам през този прозорец и гледам към улицата, към града... Градът ми е станал банален, отегчава ме е до смърт. Не се променя. Ей-там, зад онзи блок, има още един, зад него друг... И още един и още един и още един... И улици. Стотици тъжни и сиви улици. И зад онзи блок е същото. Както и зад онзи. Веднъж, когато бях много малък, се изгубих на пазара. Бях с баба и дядо и изведнъж видях, че ги няма. Не се изплаших. Не заплаках. Огледах се, ослушах се, света бе блеснал под лятното слънце и закрачих сам на някъде за да го опозная. Исках да мина сам по всички улици, исках да открия какво има зад онзи блок, зад онази ограда, зад онова дърво и зад онзи храст. Откриха ме, преди да успея да се отдалеча много и страшно ми се скараха.
Натали, единствена моя обич, знаеш ли, че отново започнах да си мисля за теб? Защо не мога да престана да те обичам... Вече за трета година, зимата те забравям, но когато дойде топлото лято отново си спомням очите ти и започвам да плача. Защо не мога да обикна друга така? Защо, Натали, единствена моя обич?
И защо въобще ми трябваше да прекъсвам следването си. И как можах да забравя от кой град беше ти... От Варна? Или от Добрич? Или май беше от Русе... И защо се лъгах, че мога да те забравя...
Защото не знаех, че си единствена. С чувството за вина се преборих още първата година откак съм тук.
Натали, лунно сияние на моята нощ, как искам да се появиш от някъде, да те зърна там долу на улицата и да ми се усмихнеш. Да се качиш при мен, или не - по добре направо да протегна ръце и да те издърпам. Или пък да скоча долу и да те прегърна. И да си същата.
Да завали топъл дъжд и да затичаме под ситните капчици хванати за ръка, ти да избързваш теглейки ме на някъде и да ме заведеш на някое местенце от този тъжен град, на което никога не съм бил и не знам, че го има; някое скрито, закътано място, със зелени полянки по които растат високи кристални цветя и тичат еднорози, а нощем звездите са толкова близо, че можем да ги докоснем с ръце. Където няма болка, злоба, война, където няма всяка вечер след като затворя лаптопа и легна в леглото, да мисля за смъртта, в която от някое време започнах да вярвам истински и се страхувам до лудост.
Натали, понякога си мисля, че никога няма да те видя отново и тази мисъл е толкова абсурдна, при все, че е абсурдно да се надявам. Да те помня. Да мисля за теб...
Къде ли си сега, моя прекрасна Натали? Мислиш ли си за мен понякога?
© Йордан Серафимов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Рисуваш картини с думи... толкова лесно, и сякаш там съм била. Имаш талант, на който благородно завиждам. Продължавай!
-
Тежко сиво скучно ежедневие... до болка познато на всички ни, но тка си го описал, както може би никой друг не може...
-
Данчо, Данчо...сякаш си описал почти целият ми съзнателен живот...същевременно и най-силните ми страхове...Ох, да знаеш колко тежки са ми разказите ти - просто са толкова близо до мен като преживяванив и като психика, че...
Думи не ми останаха с които да те похваля. -
Определено не.
Освен ако не е за да се преродиш в някой нов много щастлив и също толкова талантлив Данчо
и най-вече не толкова песимистично настроен. Но шшшшт 
-
а би ли ме убила?
Защо не пишеш, време ли нямаш...
...а помниш ли колко беше хладно небето под НДК онази сутрин... Ето, така е и в душата ми. И така ще си остане. -
О, милият ми Данчо! Ако можех да съм Бог поне за миг, бих ти създала една малка Натали със синя рокля на бели цветчета и всичко останало...
-
Измислена...а звучи толкова истинска..и може някой ден да срещнеш именно нея
-
... измислен бил!
Ако някой може да вижда живота така, сякаш е за последно, ако може да усеща извън думите и представите за съдържанието им, ако съумява да се запази от битуващите клишета и общоприети постулати... за мен е по-реален и по-жив от всяка илюзорна проекция на действителността!
-
винаги ще има сив самотен град... изчезващи приятели... самота, тъга... Натали и пишеща машина... колкото и абсурдно и нереално да е последните две са достатъчна причина да... живееш
-
тя е измислена. но дали и тя си има мисли? всъщност честичко си мисля че и аз съм измислен, плод съм на въображението на някой много депресиран писател. И имам чувството че не ме е дописал, написал ме е само донякъде а после е спяр. Може да е пукнал. Дано...
-
Красива е душата ти..и тъжна.Толкова е прекрасно, че просто не зная какво да кажа.Толкова истинско...Спомените са магия.Твоите спомени ме накараха да заплача, а сега се усмихвам.Усмихвам се на чистота им, сияеща като мъничка дъждовна капка...Усмихвам се и мисля за звездите.Щастлива е била Натали, че те е имала до себе си..и навярно често бродиш в мислите й.
-
Носталгично и красиво...Поздравления!
-
знам братле, знам как болят Разстоянията.
-
Залутах се в този разказ Данчо... изгубих се... но не съм изплашен... красиво е и боли, и боли красиво... и всички други неща, които искам да ти кажа, но не намирам думи...
-
Целувки от мен,и една голяма 6.
-
обади му се! моля те.
-
замисляш ме,хубаво или не,връщаш ме в спомени,в мигове,припомняш ми един приятел,който дори не знам как е сега,живота или...друго нещо го отдалечи,отне го,защото не е той,защото го няма,защото е празен и ням,прегръщаше ме сякаш бяхме брат и сестра,все казваше колко съм мъничка,а аз плачех ли,плачех на рамото му,и той все казваше-,,Живота е едно гадно,копеле,Еми...''...напомняш ми на него,не знам защо,не знам какво общо има с разказа...май трябва скоро да му се обадя...а хаоса от чувства е трудно подредим...и други неща съм чела от теб и просто след това нямам сили да напиша каквото и да било,обикновено те чета преди лягане и нощта е запълнена често с размисли...хаос...почувствах го...
-
да, може да те замислям... Знаеш ли, това не е точно замисляне, това е когато потърсиш някакъв начин да подредиш хаоса от чувства провокирани от нещо. Не ми се искаше да замислям някого, просто исках да ви подаря мигове на ЧУВСТВАНЕ. Нямаме нищо освен чувствата си... Не помня от кога не съм си чел тоя разказ целия открай докрай - но стотици пъти съм си препрочитал това: "Не се изплаших. Не заплаках. Огледах се, ослушах се, света бе блеснал под лятното слънце и закрачих сам на някъде за да го опозная. Исках да мина сам по всички улици, исках да открия какво има зад онзи блок, зад онази ограда, зад онова дърво и зад онзи храст. Откриха ме, преди да успея да се отдалеча много и страшно ми се скараха". И всеки път се връщам там където го почувствах за първи път - тоя момент е по действителен случай от детството ми.
-
...много ме замисляш,много...
празнота...
тъга...
и още какво ли не...
а да се чувстваш празен...боли -
една от най-красивите усмивки...
и да, - тъгата винаги е налице, защото... баси, и аз не знам защо,но... кой пък съм аз... Един тъжен тип. Тъгата е сладка, тъгата е горчива, тъгата е всичко друго освен безвкусна. А ние обичаме да чувстваме. Апатията, апатията... тя е страшна, от нея ме е страх най-много. Снощи отново ме посети в леглото, толкова ПРАЗЕН не се бях чувствал отдавна. А после тъгата пак дойде на гости в Стаята ми и й казах "добър ден, тъга". -
задължително ми я прати! аз отдавна съм си мислил да си запиша спомените на дискове, ама... Ех, колко обичах някога фантастиката...
-
благодаря ви.
-
Меланхолик, много ми хареса!!!
Пишеш интригуващо, има финес в стила ти, а това ми допада.
Поздравления и за този разказ!
Благодаря ти! -
Прочетох го и го почувствах...
Както винаги себе си-вълнуващ,тъжен и неповторим -
намекваш че ми е нарушена кратковремената памет ли? Помня как го написах, и помня че това не е първия път когато се... - извинявам се - заяждаш. Като не харесваш нещата ми и не ги разбираш, чети нещо по смилаемо
-
всички сме гениялни
иии... Иванова, да, пиша сам за себе си и за хората които могат да ПОЧУВСТВАТ редовете ми. И тоя разказ не съм го писал пафкан (всъщност не си спомням ама май не съм).
Радвам се че ви хареса. И да - мога да обичам, даже наскоро пак се бях влюбил (рядко ми се случва щото си падам само по момичета с Болка). Баси, сам си я зарязах преди няколко дена, не можех да се преборя със Стените й, вече съм уморен... Така де - толкова съм странен, че вече даже не ме боли, всъщност не ме заболя и за миг, болеше ме когато си удрях сърцето в стената й, но за щастие когато то се разпльока на хладната Й повърхност, успях да си го взема обратно и да си го натикам - безформено - обратно в гърдите. Обичам главно Машината си и... Натали както всичките си останали лирически героиний. И обичам хората които могат да почувстват редовете ми. И обичам да вали... -
О, значи все пак и ти си можел да обичаш... И то толкова красиво да обичаш... Не знаех. Съзирам себе си в теб, а това не е добре. Трябва по спешност да станеш пример за подражание, защото иначе съм обречена на... гениалност.
-
Меланхолик, честно, ама много честно страшно ми допадат писанията ти!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
