Натам и насам - 5.
Краков е исторически град. Музей – не само в центъра, където е Старият град. Там има два търговски площада – голям и малък, маса църкви, музей, Ягелонският университет, галерии, театри, изложбени зали…
Тръгваме рано за оглед. Нали сме в центъра – модерния, близо ни е до Стария град. Сградата, в която сме, е доста странна – буквата W е вписана в огромна С и се получава грамаден, извит, усукан вътрешен двор. Отвън е поолющена, но запазена, отвътре е поддържана…
Никъде в града не видях улично куче или котка! Никъде! Имаше кучета – на верижка, имаше котки – зад стъклата. Но на улицата – не…
И просяци не забелязах, макар на малкия пазарен площад да имаше доста възрастни в овехтели дрехи, продаващи китки зеленина или дори чемшир. Нали иде Великден…
По едно време мила родна картинка ме трогна. По улицата вятърът леко прехвърляше амбалажна хартия. Някакъв човек се наведе, взе я и я метна в близкото кошче…
Не казвам, че навред е аптечна чистота. Видях и хартии, и опаковки, и някакви боклуци. Но – забелязах ги, защото бяха малко…
И разкопана улица видях. Една! При това разкопаното беше оградено от телена мрежа. С удобни проходи към улиците. И никаква разнасяна кал. А в момента градът, дето съм, е така разровен… Не разкопан – разровен…
Впрочем, и други неща забелязах. Почти всички велосипедисти бяха с каски. Чакам аз сина пред един магазин, задава се колоездач, отбива, спира, подпира се на десен крак, вади фаса от устата, гаси го с ръка и го мята в кошчето за боклук…
Ей, мразя обобщенията. И не обичам „ние, българите…“. Но ми се струва, че малко са нашенците, които просто не биха метнали в движение фаса нейде си. Та кой ще им обърне внимание…
И взаимоотношенията между пешеходци и коли ме изненадаха. Отначало реагирах бавно – стигам по пешеходна пътека, по навик се оглеждам… И забързвам. Защото колите са спрели преди да съм стъпил на нея. И ме чакат. И никакъв клаксон. И всичко едно…
Направо се наложи да подтичвам, за да не бавя хората…
Е, не е идеално, разбира се. Зърнах паркирани коли върху трева. И на брега на Висла видяхме как някакъв работеше някаква – голият му… щях да кажа гъз, ама… Но така си е – виреше се нагло и помпаше. Простащина, съгласен съм…
Обаче, видяхме и млади хора, прегърнати на пейки край реката. Помахахме им, помахаха ни…
Споменах олющени сгради. И недотам приятни улички имаше. А и дразнеха викачите, които се мъчат да те вкарат в заведение. Което е празно – явно не си вършат добре работата…
Но, общо взето – търговията с туризма върви. Нормално. Искаш да видиш, да усетиш, да почувстваш – и свикваш, че трябва да плащаш…
Аз затова обичам в чужд град да бродя сам – да дишам, да се вживявам, да вляза в духа на мястото. Не толкова историческите забележителности, а самият град как живее…
Макар не отказвам екскурзии по прославени туристически обекти. Като Ягелонския университет, като Вавел, като Големия пазар…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Коновски Всички права запазени
