Глава XXII

Силвия затвори вратата на сребристата си Опел "Тигра" и запали двигателя. Вярната машина  стартира безотказно. Караше я вече близо осемнадесет години и беше толкова свикнала с нея, че дори не можеше да си помисли да я продаде. На изписването на Лора от родилния дом тя пристигна с чисто новата си кола и сребрист тоалет в унисон. Беше истинска сензация, пое на ръце беззащитното телце на първото си внуче и позира пред Опела за спомен. Не се разделяше с тази снимка. На няколко пъти подмени рамката ѝ, но не спираше да се взира в нея с любов. 

Силвия вярваше, че по някакъв начин тази кола е част от нейната идентичност. Когато я купи беше невиждан, тотален хит. Погледите на минувачите се извръщаха след нея. А Силвия болезнено ревнуваше тълпата за всяка глътка внимание... 

Караше я всеки ден, но не минаваше повече  от два километра. Грижеше се за нея почти маниакално, винаги я оставяше в гараж, а зимата изобщо не я изкарваше. Предлагали ѝ бяха на няколко пъти да я купят, но тя не се интересуваше от такава сделка, парите не я блазнеха, особено що се касаеше до нейната "Тигрица", както галено наричаше колата си.

Харесваше ѝ да шофира, дори на дълъг път. Стана рано тази сутрин, трябваше да закара Рони до най-добрата си приятелка. Така беше поне малко по-спокойна, че стресът за малкия пинчер ще бъде минимален. 

Нагласи огледалата, както винаги преди по-продължително шофиране.  Постави хендс-фри слушалките и погледна телефона си, после приближи на удобно разстояние спортната бутилка с вода. Вече беше готова, часовникът показваше 06:11 ч. "Чудесно щеше да е в София в ранния следобед". Усмихна се на себе си и потегли към купищата проблеми, които я очакваха, нея и само нея, както винаги. 

Да, Силвия изобщо не страдаше от липса на самочувствие. Тази Коледа, точно на 25 декември, навършваше 65 г. Стройна, доста над средният ръст, и стегната, годините я бяха пожалили, дори кожата ѝ изглеждаше подвеждащо млада. Подстригваше косата си доста късо, но с асиметрични по-дълги кичури вдясно, винаги в гамата на светло русото. Чертите ѝ издаваха някогашна фатална красота, пословична красота, която беше белязала младостта и съдбата ѝ. Роди малко преди да навърши 19 г., което беше истински удар за аристократичното семейство, от което произхождаше. Бракосъчетаха ги тайно без много, много шум. От родителите ѝ получиха апартамент с изглед към "Морската градина" и чисто нов автомобил. Силвия така и не заобича Тодор. Започна като някакво стихийно увлечение, а на втория месец вече беше бременна. Родителите ѝ бяха изправени пред свършен факт. Тодор беше възможно най-неподходящият зет в техните очи, независимо от това че завърши с отличие Машинно инженерство в Русе. Най-голямата болка за тях си остана проваленото образование на дъщеря им. Почти веднага след раждането на момченцето ѝ, те я изпратиха да учи в едно от най-престижните училища за моден дизайн в Париж - ЕСМОД. Въпреки добрите си резултати и прогнозите за блестяща кариера, Силвѝ, както я наричаха състудентите ѝ, завърши  успешно тригодишния курс, но така и не се дипломира. Когато се завърна в България Станимир не я помнеше. Беше силно привързан към Тодор и баба си, която беше полагала грижи за него, докато майка му бе в чужбина. Проблемите им с Тодор бяха започнали още преди заминаването  за Париж. Прибирайки се те просто бяха двама съвършено непознати. Разводът беше също толкова тих, колкото и сватбата. Тодор не предяви претенции, освен тези, които законът повеляваше при раздяла по взаимно съгласие. Малкият Станимир замина за Варна заедно с майка си. Баща си виждаше през няколко седмици. Майка му полагаше неимоверни усилия да се грижи добре за малкото момче. Беше наела учителка, която да се занимава с него в сутрешните часове. Следобедите любознателният Стани прекарваше в лабиринта от платове, дантели, декорации и полуголи модели в ателието на майка си. Имаше си дори собствена стая, където можеше и да поспи, когато се почувства уморен. Да, детството му беше различно, не порасна в обичайната среда и игри заедно с връстниците си. Завърши като частен ученик. Режимът му беше твърде различен, че да се впише в традиционната образователна програма. Винаги придружаваше майка си на многобройните модни дефилета във Франция и Италия, беше с нея дори когато обикаляше фабриките за платове преди всеки нов моден сезон...

Силвия никога не беше спирала да се терзае от мисли за това, как тя бе предопределила живота и съдбата на единственото си дете.

Изпитваше огромна вина към него.  Уж подреденият ѝ професионален живот нямаше нищо общо с тоталните провали в интимните ѝ връзки...

А тя не страдаше от липса на обожатели, нито в красивата си младост, нито в зрялото си днес. Плати висока цена за тази красота..., да тя ѝ струваше прескъпо.

Силвия инстинктивно натисна педала на газта, бързаше... Никак не искаше да оставя в случайни ръце съдбата на любимата си внучка. Нито снаха ѝ, бившата, нито синът ѝ бяха в адекватно състояние, за да анализират този сложен казус. Самата тя не беше пример за подръжание, в никакъв случай, но таеше горчив опит и знаеше, поне щеше да се опита да предпази крехкото цвете от многобройните подводни ями, които неминуемо щеше да срещне по пътя си.

Вече беше проучила Огнян и никак не споделяше първоначално обзелото я въудошевление. Този мъж не беше за подценяване, както и всеки друг с тази позиция и състояние между впрочем. Но Огнян имаше и други, сенчести моменти в живота си, които бяха обвити в доста сериозна мистерия... "Ох, горката Лора" - въздъхна полугласно Силвия. "Горкото дете, ами ако наистина е влюбено?"

...

09:47 ч. Лора броеше секундите, златистата стрелка върху циферблата проблясваше и пак потъмняваше, почти хипнотизиращо. Не смееше да мърда, дори се долавяше, че подтиска дишането си. Погледът ѝ беше сведен ниско, някъде към горния ръб на чина. "Още малко, само минутка!" "История и цивилизация", обожаваше този предмет. Днес обаче не можеше да погледне напред, не ѝ стигна времето да се подготви вечерта, а от сутринта изобщо не можеше да се концентрира. Слава богу, размина ѝ се изпита нито се наложи да вземе участие по някой от повдигнатите въпроси, но Лора не беше свикнала да свежда глава...

Звънецът се разнесе рязко и спасително, целият клас като че ли си отдъхна. Оставаха по-малко от два месеца и училището щеше да е зад гърба им. Все по-трудно задържаха вниманието си в час, всичко изглеждаше твърде безсмислено на финала, дори и "животоопределящите" оценки някак си не създаваха нужния респект. Почти не им минаваше през главата, че цял един етап от живота им се изнизваше безвъзвратно. И как иначе, около тях ухаеше на ентусиазъм, някакъв непонятен вид ендорфин движеше тази маса от неприлично млади хора, напред към бъдеще, което те си представяха твърде различно от шаблона, в който ги караха да вярват. Лора затвори учебника си, сложи тетрадката отгоре му и се обърна, за да ги прибере в закачената на стола раница. Извърна обратно глава и този път не успя да избегне погледа на г-н Захариев. Усмихна се някак уплашено и побърза да насочи мислите и очите си в друга посока. 

- Лора, ще ми отделиш ли пет минутки от междучасието си, сега?

Сърцето на Лора едва не я задави от рязко покачилия се ритъм. Тя насочи цялото си внимание и с усилие да не се разкашля тихо отрони:

- Да, разбира се г-н Захариев.

- В кабинета ми, благодаря.

Виолета и Стаси гледаха втрещено отдалечаващият се гръб на доцент Захариев и бледите като платно устни на Лора насреща. 

Едва затворил вратата след себе си момичетата скочиха към нея.

- Какво му става пак? Нали от месеци не те е викал в кабинета си! Какво иска сега? 

- Идея нямам, но можеше и без това! По дяволите!

Лора хвана малката си чантичка, която винаги носеше в училище, и излезе от стаята, оставяйки вратата широко отворена пред смаяните погледи, вперени в нея.

Носеше черен кожен клин по тялото с двойни декоративни шевове и фини перфорации върху двете колене. Ризата ѝ беше вталена и нежно подчертаваше красивите ѝ извивки. Лора спря за секунда, възстанови нормалния си ритъм на дишане, пое още веднъж дълбоко въздух и почука.

- Да. Заповядай Лора. Седни за минутка.

- Благодаря. - Лора продължаваше да го изучава с поглед. Съжалѝ за пореден път днес, че пренебрегна принципите си и не успя да се подготви за училище. Едва смогваше да си наложи, поне да изглежда спокойна, но нервно прехапващите ѝ се устни издаваха обзелата я паника.

- Искам да знаеш, че те разбирам, така поне мисля! Влюбена си нали?

Лора се разтресе невидимо в стола си. "Господи, откъде накъде, как си позволяваше да говори така с нея?"

- Не се притеснявай, знаеш, че можеш да ми споделиш!

- Да, знам..., влюбена съм!

Захариев гледаше с непроницаемите си сини очи без да помръдне.

- Не вярвах, че точно ти би допуснала нещо да бъде по-важно от задачите ти, от бъдещето ти!

Лора измести неуверения си поглед нагоре зад гърба му, върху отрупаните с книги рафтове. 

- Нищо не е по-важно от бъдещето ми. 

- Добре, Лора. Това е, което исках да изясним. Свободна си!

Лора седеше без да помръдне. Някакъв гняв караше добрите ѝ обноски да се разбягат по всички ъгли на стаята. 

- Доцент Захариев, - Лора сякаш обмисляше предпазлива военна маневра, - ако бяхте ме изпитали, да, щяхте да установите, че днес не съм подготвена. Но това не е престъпление нали?! Да не би в класа ни да съм единствената, която не е чела за днес, или единствената влюбена? Не разбирам наистина, с какво съм по-различна от останалите?

- Прекалено умна си! Дръзка и красива! Да престъпление е Лора, да похабяваш всичко това!

Разговорът пое неочаквана посока. Лора стоеше като осветена от прожектор с широко отворени от изумление очи и невярващо потрепващи устни. "Правилно ли го чу?" По стечение на случайни обстоятелства Лора знаеше, че синът на доцента е близък приятел с Калоян. "Какво се случваше тук, по дяволите!" Тя обмисляше отговора си и евентуално атаката си срещу още по-брутални въпроси. 

- Казах свободна си, Лора. Моля да ме извиниш, но имам да свърша спешни неща тук. И помисли добре.

Лора излезе от кабинета с гадното усещане, че е изобличена. Не можеше да се примири с това личният ѝ живот да бъде предмет на разговори в училище, особено от преподавателите ѝ. При тази мисъл тялото ѝ потрепера. Ами ако класната ѝ знаеше за нея и Огнян. Преди години те се бяха запознали като състуденти в Техническия Университет в специалност "Инженерна физика". След дипломирането им пътищата им се разделят, Трифонова завършва втора специалност "Педагогика", а Огнян се отправя  да търси своята "Американска мечта". Въпреки разстоянията и различните житейски перипети двамата бяха успяли да запазят контакт през годините. Именно Трифонова покани Огнян в училище за лекцията в началото на април, която съдбовно променяше живота на Лора. "Как щеше да я погледне в очите?" 

Лора погледна часовника си. Оставаха три минути до началото на следващия час. Ядосана, че изгуби голямото междучасие в обяснения, неприятно гравитиращи около личният ѝ живот, тя измъкна телефона си. Имаше две съобщения. Първото от Силвия:

📩:баба Силвѝ

"Лора пътувам. Ще дойда да те взема от училище около 13 ч. Целувки"

📩:Огнян Бойчев "BluEfficiency" 

"Шоколадено изкушение, устните ми все още са залепнали по теб. Кога ще те видя? Не издържам!"

✉️: Лора Господинова

"Оги, баба пристига днес на обяд. Довечера сме у дома всички. Може би за малко някъде около 16:00 ч.?"

✉️: Лора

"Бабо, страхотно. Нямам търпение да те прегърна!"

Когато влезе в класната стая целият клас замлъкна. Подсмиваха  ѝ се уж невинно, а Стаси и Виолета с полуотворена уста очакваха да научат подробности. Лора ги подмина невъзмутимо и седна на чина си. Имаха математика, тук беше желязна, както винаги. 

...

Огнян и Антонио седяха от двете страни на ярко осветената чертожна маса с вперени в кадастроните очи. Почти не говореха. Антонио дорисуваше последната версия на "BluEfficiency" S1. Футуристичната линия  на спортния модел придобиваше все по-завършен вид, но напомняше по-скоро някаква неизвестна форма на живот, главата на неземен вид насекомо. Огнян следеше всяко движение на ръката на Антонио. В залата звучеше класическа музика, виртуозно изпълнение на цигулка. Тъмните очи на смуглия италианец  бяха присвити, между веждите му се бе оформила гънка. Фина влага блестеше по цялото му лице. Встрани от голямото изображение, върху което работеше, се виждаха разпилени скици, детайли в щрих, пътят на целия процес и трансформациите, през които преминаваше модела. Цветните моливи бяха скупчени в единия край на масата. 

Антонио се изправи рязко, а моливът от ръката му се изтърколи към ръба на масата. Изглеждаше като човек току що покорил стръмен връх от най-непристъпният му склон. Отиде към прозорците и опря челото си в стъклото. Остана така неподвижен няколко секунди. Огнян беше заел мястото му и прехвърляше ескизите от последните часове. 

- Антонио, мисля че..., мисля, че с това тук ще 

Антонио се обърна, лицето му беше сгърчено, от меките му кафени черти не бе останала и следа. Човек би помислил, че нещо причинява непоносима болка в тялото му. Той почти изблъска Огнян от мястото му и с една ръка избута всичките ескизи към края на масата, от което те започнаха да се свличат една по една на пода. Огнян се опита да ги задържи, без да ги смачка или повреди, но все още не разбираше какво се случва. Тогава видя напрегнатото лице на Беатриче, която се беше доближила и стоеше точно зад гърба на Антонио. 

Пред него вече стоеше чисто нов, бял лист. Той хвърли последен поглед към Огнян, от който тръпки можеха да те побият. 

- Излезте, моля! Трябва да остана сам. 

Беатриче се подчини на секундата. Огнян остана на мястото си като наблюдаваше навитите ръкави на снежно бялата  риза и силно повдигащият се гръден кош на Антонио. 

А той сякаш вече не ги забелязваше. Звучеше финалът  на  "Приказки за Цигулка" от Лудвиг ван Бетовен "симфония №9". Огнян не можеше да сбърка това произведение. Тамара беше успяла да го образова в сферата. А класическата музика, особено по отношение творчеството на Бетовен.

Той се обърна тихо и излезе от стаята. През стъклените стени двамата с Беатриче проследяваха движенията на Антонио. Първо търсеше вероятно най-посходящия сред моливите си, след това им обърна гръб като почти се сля с белия тънък картон. От време на време се изместваше, за да види по-добре отдалеч. Иззад стената, обаче те не можеха да видят нищо.

- Какво му стана, доста агресивно реагира? - изрече Огнян към Беатриче с видимо смущение в гласа.

- Напоследък е такъв, само така работи. Затваря се, дори се заключва, понякога за няколко дни. Остава сам с музиката си и с часове не се чува нищо... Накрая, когато излиза има ужасяващ вид, изпит, блед, недоспал и силно дехидратиран. Имам чувството, че доброволно се подлага на някакво мъчение, в името на творчеството си. - Беатриче гледаше тъжно към широките рамене на приведения Антонио.

- Искаш да кажеш, че това може да продължи с дни, сериозно ли говориш? 

- Напълно!

- Искате да кажете, че ще работи така без да сложи нищо в устата си, та дори и вода. Но това е опасно! - Ирина беше станала от бюрото си и също наблюдаваше стройното тяло, което се преместваше с непривично накъсани движения.

- Да! - Беатриче гледаше вече напълно безизразно пред себе си. 

- И нищо не може да се направи? - въпросът на Огнян остана да кръжи във въздуха, без да срещне отговор.

Антонио притежаваше самороден талант на брилянтен рисувач и график. Нямаше диплом нито за инженер, нито за художник. Той беше виртуозен цигулар... Концертите му докарваха до сълзи екзалтираната публика. Кариерата му бе многообещаваща, но не му даваше всичко. Събуждаше се нощем трескав, захващаше моливите, на сутринта лежеше върху листата. Изпод него се подаваха съвършено изрисувани модели на коли, такива, които съществуваха само в неговото съзнание, блестящи, покрити със специални покривни цветни маркери за невероятен гланц. От него зависеше в каква обвивка ще тупти технологичното чудо, сътворено от инженерите! 

- Гладна ли си, Беатриче? Искаш ли да те заведа да хапнем? 

Тя погледна още веднъж фигурата в гръб и кимна леко с глава.

- Ирина, моля ви останете тук и се погрижете за Антонио, за всичко, което му е необходимо. Разчитам на вас!

- Разбира се г-н Бойчев, с най-голямо удоволствие. – Ирина изглеждаше толкова различна, косата ѝ днес беше разпусната и падаше на красиви вълнѝ по голите ѝ рамене. Носеше красива делова рокля в наситен виолетов цвят, а очите ѝ просто искряха. Огнян се загледа в нея давайки си сметка за очевидната метаморфоза.

"И все пак, може би най-накрая  госпожица Теохарова си бе намерила някого..."

Огнян кавалерски придържа̀ красивият, млечно бежов шлифер докато крехката италианка се обличаше, и пристягаше с колан тънката си талия, преди да излязат. Ирина ги проследи с поглед и необяснима усмивка озари лицето ѝ. Изправи се, изпъна роклята си, подреди косите си към дясното рамо, огледа се за секунда на витрините на високите шкафове, сложи парфюм на деколтето и китките си. 

Антонио се извърна от слабият звук на отварящата се врата...