- Просто не се набивай на очи и всичко ще бъде наред. – казва ми мъжът ми.
- Притеснявам се. – отговарям му, докато нагъвам дрехите на децата и ги прибирам в гардероба.
- Недей, няма за какво.
Знам си, че онези хора са горди и няма да приемат помощ от мен, ако не ме чувстват своя. От семейството не съм, единствената възможност си остава да се преструвам, че познавам мъката им. Всеки носи някакъв товар, а нищо друго не сближава повече от споделеното бреме.
Точно така и става. Старая се да не изглежда сякаш им правя услуга. Като майка на две деца, съм карала детски колички по всякакви терени. Ясно какви гуми стават и какви не и виждам, че техният инвалиден стол е отчайващ случай. Инвалидна количка изобщо нямат. Сърцето ми се свива като си представя как някой ден ще се наложи да излязат и старата жена ще затътрузи болното тяло на мъжа си с това допотопно приспособление навън. Купувам количка и лъжа, че съм я използвала за собствените си родители навремето. Така няма вероятност да я откажа ...