Африка беше същински Ад за всеки, несвикнал на този Ад. Алиф спази обещанието си към Гао и му беше истински брат. Братството за него беше особено важно и съществено. Както казваха в Африка "Гневът и лудостта са братя." Но Алиф винаги беше спокоен и твърдо убеден, че знаеше какво прави. Гао имаше известно време, за да се аклиматизира и да постигне онова, за което мечтаеше. Седемстотин хектара с трева, дори и обработена допълнително с канабионид, не беше чак толкова много, дори и добивите да бяха астрономически. Гао закупи още земя, направо в Африканската джунгла. Всъщност в една малко по-малко дива част от нея - част от бивш резерват. И започна със земеделската си експанзия. Проблемът беше, че имаха нужда от поне един-двама, че и трима, които да смесват активната съставка и да обработват тревата правилно. Между другото дагата, както я наричаха местните, си беше напълно законна за домашна употреба. Което само улесняваше Гао Минг. Гао се поинтересува къде можеха да намерят подобни хора, които да се справят с това. Алиф побърза да намери някакви от едно от местните племена, което се казваше Катана. Те имаха опит с отглеждането на опиумен мак, което си беше в културата им и грубо казано си бяха земеделци по рождение, така че Гао Минг нямаше особени трудности да осигури малък на брой сътрудници, които да се погрижат за онова, за което трябваше да се погрижат. Но дори тук в Африка точните хора, онези, които действително можеха да свършат работа, бяха изключителен кът. Гао чувстваше нужда да освободи напрежението си. И взе за жена една от местните. Безумно и брутално. Eдва не умори момичето, а живителният му сок беше изтекъл неумолимо. Тя беше от същото това племе. Казваше се Амандла, което означаваше могъща. И накрая всичко свърши. Имаше нужда от синове. Тази работа щеше да бъде семеен бизнес и нямаше място за глупости. Нямаше място за компромиси. Нямаше място за вредно и безсмислено съзерцание, а трябваше да се свършат много неща. Племето Катана отдаваше почит на мъртвите и на хората, които все още не бяха родени, а също вярваше в подземни духове, способни да променят особеностите на екосистемите. А това беше добре дошло за Гао. Китаец или не Гао Минг беше отишъл прекалено далеч, за да се връща обратно. Знаеше, че в отвъдното бог Яма, Eнма или Емма-о, или Янлуо бяха едно и също. Дори демоните пазители на ада бяха еднакви - в Япония ги наричаха Гозу и Мезу, а в Китай - Волската глава и Конското лице. Те връщаха всеки, дръзнал да избяга от границите на Ада. Ако изобщо имаше такъв глупак...

Много скоро Гао осъзна, че беше твърде разумно просто да премести своята плантация в Лесото в една от многобройните пещери, които беше наел от местните, за да върши онова, което искаше да върши. Пещерата имаше достатъчно място да побере стотици огромни аквариуми, годни за земеделска дейност. Политиката на Лесото беше впечатляващата в това отношение, но хитрият Гао знаеше, че в пещерите на Лесото почти никой нямаше да го притеснява въпреки че някои от тях като пещерите Коме бяха туристически обекти. В една от тях - далеч от светската шумотевица - той направи своята плантация. Да, пещерата не можеше да се сравнява с няколкото хиляди декара обработваема земя, но вътре, на огромни безкрайни рафтове, в специално оборудвани аквариуми от закалено стъкло с подходяща влажност и осветление се отглеждаше канабис с невиждано качество. Гао беше наел професионални войници да пазят пещерата. Не просто щурмоваци, а цели десет взвода, които бяха хитро скрити из околните чукари. Войниците се бяха заклели в живота си пред Гао, че няма да предадат него или пък самата плантация, която ги хранеше. Той знаеше, че е така.

Да, Лесото нямаше излаз на море и граничеше само с Южноафриканската република, но все пак локацията й съвсем не беше избрана случайно. Може би Гао можеше да се набърка и с бизнеса с диаманти. Между другото, преди повече от четиридесет години дори чуждестранни войски бяха влезли, за да потушават надигналите се бунтове в региона.

Веднъж той сподели своите опасения пред Алиф.

- Това е кървав бизнес, братко - замислено му каза африканецът. - Не е като тревата или снабдяването с вода. Но там се крие и нещо друго. Местните вярват в духовната сила на камъните. Те знаят, че костите на много убити лежат в нея. Знаят, че тя е пропита с кръвта им. Не могат да се правят, че не е така и да пренебрегнат този факт.

Гао все пак реши да се свърже с Тао. Но нещо се беше случило. Тао не отговаряше. Гао допусна, че малкият го беше предал или пък може би го бяха убили. Нищо не се знаеше. Малайзия не беше никак по-гостоприемна от Индонезия, но за сметка на това беше едно от много малкото места, които им гарантираха оцеляване.

След няколко неуспешни опита, Тао се обади. Беше се случило страшно нещастие. Бяха ги нападнали от някои други банди и сега Тао работеше за тях. Иначе щяха да го изпратят в отвъдното.

Гао беше шокиран, но се контролираше напълно. Нямаше да даде на някакво пале да разбие империята му. До него беше Алиф, който беше свързан с кръв и побратимен.

Когато изслуша всичко, Алиф му каза на своя завален английски, който го правеше толкова чаровен:

- Може и да е капан. Не отивай сам, братко. Вземи някой с теб. Аз ще дойда, ако пожелаеш. Но не падай излишна жертва. Ти означаваш толкова много за всички нас.

Останалите африканци наоколо кимнаха. Гао беше създал нещо изключително - целият бизнес спокойно можеше да бъде оценен на поне сто милиона долара, но тепърва щеше да се разраства.

Докато беше обикалял из африканските страни по източноафриканското крайбрежие, Гао Минг беше забелязал молитвите на хората. А животът ставаше все по-труден и по-труден. Безнадеждността беше навсякъде.

Гао видя с очите си хора, които се биеха за храна. Видя опустошени земи, глад, който не можеше да се опише с прости думи. Проклятия. И уморени души. Души, жадуващи покой. Покоят на съня. Покоят на...

Високопланинският воден проект на Лесото беше дълго отлаган в миналото, но беше завършен още преди доста години. Така държавата дори се превърна в износител и снабдител на вода за други държави. И все пак Гао започна да доставя чиста питейна вода, която внасяше от другаде. Този бизнес беше вторият, които носеше огромни печалби.

Местните знаеха добре, че Гао Минг е особен и се бояха от очите му, бояха се от семето му, бояха се от онова, което се криеше в него и онова, което пазеше гърба му. Жена му Амандла беше втората след Тиенмей, която носеше семето му. Скоро на бял свят се появиха и синовете му. Той реши да им даде имената - Драгон и Дагон. И двете му се сториха твърде подходящи. Амандла беше родила близнаци, а детето на Тиенмей беше вече на около две години и се казваше Люен, което щеше да рече справедлив.

- Не мога и да очаквам по-добър подарък от жена си - беше се обърнал Гао Минг към Амандла, която беше черна като абанос.

- Тук съм да ти служа, съпруже - обърна се нежно към него тя. - Ако това е съдбата ни, трябва да следваме Пътя. Нямаме избор, който да не сме направили с цялото си сърце.

Гао се съгласи. Нещо в суровите условия на Африка му напомняше за неговото собствено сърце. Измъчено от бурите на живота. Той я прегърна. Тя също мълчаливо се притисна до него. Явно всеки се измъчваше от собствените си демони.

- Трябва да се върна обратно. Имам някои неуредени сметки. Но ще изпълня задълженията си докрай - отговори смирено той.

- Разбирам те добре - все пак с признак на любов в гласа му каза тя. - Но ти премина през какво ли не. Ще се справиш и сега. Сигурна съм.

Гао взе още няколко души и с първия полет се озова в Манила. Завари Тао в някаква дискотека или по-точно в една задна стая на въпросната дискотека, която беше пригодена за нещо като офис от шефовете на управата. Тао беше съвсем трезвен, но изглеждаше обезсърчен и каза:

- Те ще дойдат за нас.

- Кои са те? - леко нетърпело се обърна към него Гао. - И кога ще дойдат?

- Триадите не са основната заплаха. Или поне според мен. Но мегакорпорацията...

Гао се слиса. Не беше я чувал по-рано. Не че беше кон с капаци, но... И излизаше, че Тао не беше точно предател, а парламентьор... Ама че смахнато...

Кеничи Ямамото през това време беше осъзнал, че скоро Тодака щеше да има реални проблеми. Парите не можеха да бъдат единственото решение на всички тях, далеч не бяха способни да бъдат единствената разменна монета. Но той не знаеше за токените, които шефът му беше скрил. Тодака имаше поне петдесет двойни токена, които беше взел по странен начин и макар че мегакорпорацията имаше свои вътрешни правила в крайна сметка му ги бяха оценили на сто милиона долара. Това беше истинското му състояние. За много черни дни. През цялото време ситуацията едва забележимо се беше променяла и Тодака знаеше, че каквото имаше да става, щеше да се случи. Кеничи не можеше да вършее навсякъде. Да, улицата трепереше пред него, но дали това беше достатъчно? Бокузо също беше поостарял малко. Да, той беше само на четиридесет и няколко. Но животът, който водеше, го беше състарил. Бокузо се беше опитал да създаде наследник - нещо не толкова лесно. Беше се консултирал със специалист, който само му каза, че е стерилен. Опита се да освободи напрежението, но от мъжествеността му потече течност като бистра вода. Там долу в това отношение беше като малко момченце. А беше надарен като кон и потентен като такъв. Какво се беше случило? Беше тъжно и страшно. Беше шокиран. Да не би това да беше проклятието на Яшимара от отвъдното? Да не би той да беше решил да измъчва душата му? Това ли беше цената, която трябваше да плати? Това ли беше присъдата, която му беше отредена? Нали бяха братя? Не беше ли изпълнил всичко, което му дължеше? И все пак имаше чувство за вина, че в момента на смъртта на Яшимара не беше присъствал, за да спре ръката на мерзавеца, който го беше лишил от неговия некръвен брат. Кошмарите го измъчваха. Демоните на собственото му съзнание сякаш бяха забили студените си нокти в главата му и нямаше да го пуснат просто така. Не и докато не платеше сметката!

Бокузо беше отишъл да му отдаде последна почит. Беше изпълнил ритуалите, които беше длъжен, но в душата му имаше някаква празнина. Дълбока рана, която явно щеше да го преследва завинаги. Каквото и да станеше, нямаше връщане назад. Той го знаеше.

Кеничи Ямамото беше отишъл да му докладва, но го завари замислен и надрусан. Бокузо не беше наркоман, но беше опънал малко от китайската синтетика в опит да умре. Ямамото разбра това. Той имаше огромно уважение към шефа си и го смяташе за мъж. Този демон от Ада приемаше заповеди единствено от Тодака и от самия Бокузо.

Опита се да го вдигне. Апартаментът, който обитаваше в центъра на Токио, беше като торнадо. Странен и безмълвен като своя обитател.

- Трябва да се справим. Шефе, ще смажем тази пасмина - обърна се той съвсем делово към своя шеф.

Бокузо не му каза за проклятието на Яшимара и се постара да прикрие всичко онова, което би го злепоставило в очите му. Постоя малко и му отвърна:

- Ако действаме правилно и навреме, ще успеем. Ако ли не всичко просто ще отиде по дяволите. Улицата не може вечно да ни храни. Трябва да преразпределим силите си правилно и да успеем да спасим, каквото можем.

Кеничи се съгласи. Бокузо беше прав, както винаги.

- Няма да чакаме помощ отвън, но това не означава, че няма да си сътрудничим с останалите - продължи Бокузо.

През следващите минути той най-внимателно продължи да му дава инструкции, а Ямамото бързо схвана какво точно се изискваше от него.

- Ще искам от теб и още нещо - твърдо отговори той.

Ямамото се съгласи.

Бокузо беше откачил и беше довел едно от момичетата, които работеха за тях. Те отговаряха не само за нощните клубове, но и за рикшите и за много други бизнеси, които бяха минали покрай развлекателния бранш. Беше и дал точни указания и й беше сложил наочници като на кон.

Помоли Ямамото да се съблече, но не и преди да му сложи наочници и на самия него, а след това да я оплоди. Кеничи свърши отлично тази работа.

Бокузо не си правеше илюзии за възможното развитие на нещата. Мегакорпорацията беше първата стъпка. Ами ако един ден, потомците на Яшимара решаха да го преследват. Малко нямаше логика, но в този смахнат живот можеше да се очаква всичко - дори и това.

Момичето дори и не разбра, че беше Кеничи. Той самият - също. После Бокузо я отпрати под надзора на гардове и малко по-късно отпрати и самия Ямамото.

Беше се застраховал. Отдавна трябваше да организира финансите си. И за всеки случай, реши да се прегледа отново. Може би просто лекарят грешеше.

Членовете, които бяха набрали, бяха огромна сила, но мегакорпорацията скоро щеше да изпадне в колапс и тогава токените щяха да са единствената валута, която щеше да има реално значение и можеше да гарантира реално оцеляване. Всъщност това вече беше започнало да се случва.

Гао Минг отлетя към последната дестинация - Австралия, където можеше да осигури достатъчно свежи постъпления от бизнеса с имоти като закупи още няколко, а и да намери клиенти за един диамант, който Алиф му беше дал чрез едни бунтовници, които владееха този бранш. Гао можеше да изкара поне десет на сто, а диамантът можеше да струва дори пет милиона. Това си беше половин милион. Минимум.

По улиците на Австралия не цареше онова, което Гао беше очаквал, а забеляза онова носталгично усещане за синя пролет, което беше измъчвало и него самия на младини. Една брутална отнесеност и очакване на неизвестността. По улиците обикаляха младежи от различни етноси, а Гао се стараеше да изглежда по-скоро като турист. Те вървяха, младежите се целуваха, отиваха към прекрасните плажове, искаха да живеят сега. Всичко естествено беше адски изкуствено и фалшиво, но все пак. След първата сделка с диаманта, той осъзна, че от това можеше да изкара дори много повече. Поддържането на тайванската ударна бригада и някои от африканските му сътрудници, а също и хората в останалите държави струваше много. Ако искаше за него да остане наистина повече, това беше начинът. Скоро бунтовниците започнаха да му доверяват всякакви камъни, а Гао лично като куриер изпълняваше поръчките им и натрупа над петнадесет милиона. Вече беше с около петдесет милиона свеж капитал и оставаше да започне последната част от своята експанзия. Знаеше, че Тао не беше предател, но сега щеше да бъде просто чудесен артист и марионетка и част от парите на Гао щяха да заминават към тази неизвестна структура. За добро или за лошо.