Дори и Сам да не го убиеше, това нямаше да остане без последствия. Някои откачаха, други изпадаха в толкова дълбок ступор, че спираха да общуват с околните и дори да се хранят. Трети започваха да чуват и виждат неща, които наистина не съществуваха. Никой не можеше да загуби парче от душата си и да остане непокътнат. За Сенките най-често оставаше страхът от ужасяващата болка, а за хората… Като цяло те оставаха пречупени. Единици бяха онези, които след възстановяването на същността им се връщаха към нормалния си живот, непроменени по някакъв начин. Но Лизи нямаше как да знае всичко това. Тя виждаше само, че той се нуждаеше от душа и също знаеше, че убива, за да си я набави. Въпреки това беше готова да завлече мъжа до краката му, за да му я набави.
Когато осъзна това, най-сетне и тялото му се размърда. Сам приклекна до мъжа, изучавайки го с поглед. Беше се хранил стотици пъти, но рядко от жив човек. По-лесно бе да го убиеш и да хванеш душата, когато напусне тялото, необременена и незащитена. С все още живите беше по-сложно. Намираше я достатъчно лесно, но за да се нахрани с нея, трябваше да къса и и дърпа със сила. Изведнъж осъзна, че не иска Лизи да го вижда как се храни. Не желаеше само да затвърждава образът си на чудовище в главата й, затова вдигна лице към нея и й каза:
– Обърни се.
Тя се поколеба за миг, но след това застана пред вратата с гръб към него.
– Ако още кървиш след това, защото не искаш да убиваш пред мен, Боговете са ми свидетели – сама ще изровя душата му и ще ти я натъпча в гърлото. – закани му се.
Сам нямаше как да не се усмихне. Неговата кръвожадна амара. Знаеше, че решителността й да повдигне темата е продиктувана основно от това, че тялото умираше, но не се съмняваше, че тя ще намери начин да изпълни заканата си. Въпреки това не възнамеряваше да убие мъжа, дори и да го заслужаваше. Сам беше сигурен, че семейството би се справило много по-добре без него, но колкото и изкушаващо да беше, просто нямаше да постави тази смърт на плещите на Елизабет. Или която и да е смърт.
Приведе се към мъжа и впи зъби в същността му. Той изсумтя от болка, но така и не се събуди. Лизи въобще не се бе шегувала, като го свали на земята.
Скоро черните петна пред погледа му намаляха и изчезнаха. Чувствителността също се завърна в крайниците му. Искаше му се да вземе още. Имаше нужда от още. Но това му бе достатъчно. Засега. Дръпна се назад, като в същото време издърпа ножа от кръста си и остави новата енергия да си свърши работата. Едва тогава повика Лизи.
– Може да се обърнеш вече, амара. Жив е.
Въпреки всичко, рамената й се отпуснаха съвсем леко при думите му. Лизи хвърли един поглед към мъжа, след което отиде до Сам и отново най-безцеремонно повдигна униформата му. Хладните й пръсти докоснаха внимателно местата, където ножът го бе пробол и чак след като се увери, че раните се затварят, се отдръпна с облекчена въздишка. Тялото й сякаш се смали. Тя вдигна лице към неговото и за пръв път от много време Сам не бе сигурен точно какво си мисли. По бузата и косата й имаше следи от кръвта му. Той понечи да ги избърше, но се спря, преди да я докосне. Точно в този момент вратата се отвори и вътре надникна Рамая.
– Идва лечител… – започна, но тогава видя Сам и възкликна: – Ти си добре!
– На фантомът му трябваше малко повече време, за да подейства. – каза Лизи, без окото й да трепне.
– Вече съм добре. – уведоми я Сам. – Нямам нужда от лечител.
– Но…
– Нека прегледа момчето и майка му.
Рамая погледна към лежащия на земята мъж.
– Ами той?
– Той остава тук. – отсече Лизи.
– Просто е много пиян. – обясни й Сам и дори предложи: – Ще го преместя на леглото.
Рамая го изгледа неуверено, но тогава Сам се наведе, подхвана мъжа и го повдигна. Това като че ли я убеди.
– Ще отида да изчакам Иснани и лечителката. – принцесата погледна още веднъж към Лизи, след което наистина ги остави сами.
Сам, от своя страна, съумя да се пребори с желанието да изпусне нещастника на пода и наистина го премести на леглото.
Заедно с лечителката се бяха появили и двойка стражи. Наложи се Казра подробно да повтори поне четири пъти какво се беше случило. Как в процеса на работа бащата, който видимо бил пиян, е решил да ги нападне и при самозащита се е наложило да го ударят достатъчно силно, за да го извадят от строя, за да не нарани никого, включително и себе си. Историята не се промени, колкото и въпроси да му задаваха. За щастие, униформата на страж на Ну‘Ахра беше в тъмни цветове, така че кръвта не се виждаше – само дупките от ножа, но те бяха откъм гърба му, който Сам се постара никога да не обръща към стражите. Накрая, след малко повече от час разпити и прегледи, стражите се съгласиха да изпратят лечителката и ги освободиха.
По целия път към храма Сам можеше да усети изучаващите поледи на жриците. Иснани, Рамая и Дамила, която се стараеше да бъде възможно най-далеч от Елизабет, обсъждаха случилото се. Лизи не се включи в разговора. Бе се отдръпнала малко встрани от трите и не обели и дума, потънала в собствените си мисли. Сам беше готов да даде дясната си ръка, за да разбере какво й се върти в главата, макар че можеше да се досети. За пръв път тя го виждаше да се храни. Да отнема от живота на някой, за да подхрани своя. До този момент той беше преди всичко убиец за нея и едва след това Силуета. И това й бе било достатъчно трудно да приеме. Сега трябваше да е проумяла, че дори и да изглежда, да говори и да се държи като човек, всъщност бе чудовище в мъртво тяло. Вероятно се чудеше как точно да му каже, че не иска да има нищо общо с него.
Нечистите да го вземат. Дали не беше сгрешил, като се храни пред нея? Щеше ли да е по-добре да остави това тяло да умре и да се появи в друго?
Тези мисли се блъскаха хаотично в главата му. Сам няколко пъти се беше опитал да хване погледа й, докато се прибираха, но така й не успя. Нямаше как и да я заговори, докато бяха с компания. Сега обаче бяха сами. В коридора. Пред вратата на стаята. Той просто не можеше да я попита какво иска да прави отсега нататък. Като пълен страхливец искаше просто да отложи момента, колкото се може повече. Прочисти леко гърлото си и внимателно каза:
– Ще те оставя да почиваш.
За първи път от близо два часа тя го погледна. Изражението й продължаваше да е напълно неразгадаемо, но му се стори, че видя синьо пламъче да припуква в очите й, изчезвайки твърде бързо, за да е сигурен.
– Къде отиваш? – попита го с равен глас.
– При стражата. – отговори й внимателно.
– Не.
Влезе в стаята и остави вратата отворена в недвусмислена покана или по-скоро заповед да я последва вътре. Въпреки това Сам се поколеба на прага и пристъпи само крачка навътре в стаята. От друга страна, Лизи седеше, втренчена в огромното двойно легло, което беше заменило старата й кушетка и сега заемаше половината стая, оставяйки съвсем малко място, където човек да може да застане и да се движи. След малко момичето въздъхна шумно, отиде до гардероба, откъдето извади една малка кърпа, и се върна до масата, потапяйки я в каната за вода.
– Седни. – каза на Сам.
Единственият стол беше пощаден, така че той послушно седна на него. Вниманието му се върна върху Лизи. Тя не изглеждаше много по-ядосана от преди малко. Може би рамената й бяха леко хлътнали надолу. Очите й също не хвърляха чак толкова искри. Изглеждаше по-скоро изтощена, отколкото бясна или отвратена, но Сам все още не знаеше какво иска от него Ако въобще искаше нещо от него.
И тогава тя с треперещи ръце извади кърпата от водата, изстиска я и посегна към него. Казра хвана ръката й, преди да е докоснала лицето му и взе кърпата. Очакваше тя да се съпротивлява, но всъщност просто я пусна, затова той на свой ред започна да бърше кръвта от лицето й. Не му харесваше да я вижда изцапана точно с това. Връщаше спомените за „мисиите“ й със страшника. За онова, което Малора му бе обещала да направи на малката му Сянка, щом я намери. Сам стисна зъби, като в същото време внимателно изтри кръвта си от бузата й.
– Боли те някъде? – попита я.
Напрежението в тялото й се завърна изведнъж.
– Дали мен ме боли? – изсъска. – Ти беше наръган! Спомняш ли си го?
Беше ли възможно… просто да е забравила, че това е просто тяло?
– Изглеждаше по-страшно, отколкото всъщност беше. – увери я, доста объркан.
Това очевидно не бяха правилните думи, защото след тях Елизабет започна да му напомня на онези риби-таралеж, които се издуват при заплаха. Липсваха единствено стърчащите от тялото шипове.
– По-страшно, отколкото всъщност беше? – почти изръмжа думите тя. Сам беше убеден, че ще го удари, но вместо това тя хвана плитката му и я дръпна. – За идиотка ли ме мислиш?! Не си се хранил от Боговете само знаят кога, а аз взех от теб! Тялото ти не регенерираше! Беше много по-зле, отколкото изглеждаше!
– Не беше.
Не беше забравила. Усмивка заплашваше да се появи на лицето му и той трябваше да впрегне цялата си воля, за да не й позволи.
– И въпреки че знаеш, че не си добре, пак реши да се правиш на игленик! – продължи да фучи тя, сякаш той изобщо не си беше отварял устата. Изтръгна парцала от ръката му, изплакна го в каната и започна ядосано да бърше лицето му. – Няма да правиш повече така! Нямам нужда да бъда спасявана, особено от някой, който едва си стои на краката!
Това беше момента, в който Сам си даде сметка колко много всъщност я беше изплашил. Лизи си беше помислила, че той наистина ще умре. Че ще загуби него. И все още се боеше, маскирайки го като гняв. Затова очите й проблясваха, а ръцете й леко потреперваха, когато го бършеше. Сам изчака тя да остави кърпата в каната, за да я изплакне и се пресегна, хващайки ръцете й в своите.
– Добре съм, амара. – увери я и целуна ледените й пръсти. И тогава добави нещо, което не само мислеше, но и не беше вярвал, че някога ще го каже на някой: – Извинявай, че те изплаших.
Елизабет застина и се вгледа в лицето му. Личеше си, че се мъчи да задържи гнева, но в същото време Сам не бе сигурен, че си дава сметка колко силно е стиснала ръцете му. Накрая, след една малка вечност, тя пристъпи до него и го прегърна, скривайки лице във врата му и вдишвайки дълбоко. Вдишваше миризмата му, осъзна.
– Искам да те видя. – каза му тихо.
Той обви ръце около нея и я притисна към себе си.
– Тук съм, амара. – прошепна й.
– Не така. – промърмори и се отдръпна само колкото да го погледне. – В съня.
Сам не я беше въвличал в сън, откакто тя разбра, че е убиец. Отново, не бе искал да й припомня до какво си ляга всяка нощ, да проверява колко точно е склонна да изтърпи. Но нямаше основателна причина да й откаже сега. Още повече, че Лизи рядко искаше нещо от когото и да било, особено за себе си.
– Добре. – съгласи се и приглади нежно косата й: – Има ли място, което искаш да видиш?
Тя поклати глава.
– Може дори да е черната стая. Не ме интересува.
– Никога няма да видиш това място отново. – отсече твърдо, още преди дори да се е усетил. Целуна челото й и каза: – Значи в имението. Тъкмо ще видиш колко е пораснал Франк.
Лизи намери първата си малка усмивка от часове насам.
– Добре.
Това накара Сам също да й се усмихне леко в отговор. Най-накрая бе казал каквото трябва, макар да я беше подкупил с котка.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay