Чаровник, мислеше си Лизи, докато се опитваше да пробие дупка в гърба му с поглед. Не можеше да повярва, че всъщност й се бе сторил чаровен, и то цели два пъти. Единият обаче беше, след като плъховете бяха единствената й компания за седмица, така че не се броеше.
Трябваше да измисли как да се измъкне от него. Нямаше как да избяга – това поне й се бе изяснило бързо. Беше прекалено слаба и бавна, а като Калахан се обръщаше да я погледне на всеки няколко секунди, не й даваше и шанс да измъкне парчето стъкло от колана си. Това обаче й оставяше само една възможност – да го остави да я завлече, където я влачеше и да се надява, че страшниците няма да я затворят в някоя от клетките, в които държаха морите. Ако успееха да я скрият от Калуш, де. Гигантът въобще не я харесваше в момента.
По някаква причина това не я влечеше особено.
Беше бясна. Наистина бясна. Мислеше си, че ще започне на чисто тук, а дори не бе имала и ден, в който да не се опитва активно да умре, преди Финиан да се появи. Как, в името на Боговете, я бе открил? Градът беше огромен и тя не бе в него повече от няколко часа. Имаше ли магии, които да ти позволяват да проследяваш хората? И ако имаше и страшникът я бе използвал върху нея, защо, по дяволите, не се беше явил по-рано? Например преди да изгори в пустинята и разни трупове да й дават лека закуска.
Когато се обърна за пореден път към нея, осъзна, че той всъщност не изглеждаше много добре. На светлината от магическите фенери, сенките под очите му изглеждаха огромни.Явно и на него не му е било много лесно тези няколко дни.
Падаше му се.
Елизабет му се оплези. Той пък я погледна толкова шокирано, сякаш й бяха изникнали рога.
– Внимавай да не се спънеш, страшник – каза му подигравателно.
Финиан само я изгледа намръщено, преди сухо да я уведоми.
– Когато пристигнем, ще трябва да се държиш прилично.
– Или какво? – подразни го и изсумтя презрително. – Ще ме убиеш? Не мисля, че ти стиска, пък и едва ли това ти е функцията в отряда. Ползват те, за да омайваш и лъжеш. Или пък не можеш да се биеш кой знае колко добре – ръката му се стегна около нейната и Елизабет, осъзнавайки, че му влиза под кожата, продължи. – Още не мога да реша защо твоето лице няма нито един белег, докато останалите страшници бяха покрити с такива.
– Пазя се – отговори й отсечено Финиан, преди да допълни: – Ако те искахме мъртва, изобщо нямаше да се опитваме да те спасяваме от среброто. Мисията ми е да те заведа жива в основния ни лагер и точно това смятам да направя.
Тя му се усмихна широко.
– Осъзнаваш ли какво направи току-що?
– Какво? – попита я, измервайки я преценяващо с поглед, явно чудейки се какво от това, което й каза, може да предизвика такава реакция в нея.
Милият. Беше й дал разрешение да му скъса нервите.
– Ще видиш – обеща му и се ухили дори повече, като видя притеснението му. – Стигнахме ли вече?
– Още не – отговори й, а в погледа му се четеше дори още по-голямо недоверие.
Елизабет кимна, изчака да минат покрай още една къща с тъмни прозорци и попита:
– А сега? Стигнахме ли?
– Не.
Прозвуча й някак скован, сякаш се опитваше да не говори през зъби. Лизи преброи до двадесет, колкото той да си помисли, че го е оставила на мира, и попита отново:
– Ами… сега?
Гарванът отново издаде онзи странен звук, който й напомняше смях. Раменете на страшника се напрегнаха.
– Не – отговори й отново, но само след две крачки се обърна да я погледне: – Ще разбереш, като пристигнем.
– А ти? Ти ще разбереш ли? – огледа се демонстративно по празната уличка, по която вървяха. – Ходим вече от известно време. Нищо лично… не, излъгах – лично е, но не изглеждаш особено ориентиран.
– Елизабет, държиш се като разглезено, невъзпитано дете – смъмри я тогава Финиан. – Това поведение изобщо не подхожда на възпитана млада дама като теб.
– Знаеш много за поведението на младите дами. Искаш ли да ми признаеш нещо?
– Да – за нейна изненада страшникът й отговори положително: – Изобщо не са те възпитали добре.
– О, не, възпитана съм чудесно. Не ме ли чу? Теб просто не те харесвам – той се обърна намръщен към нея и тогава тя отново го озари с най-красивата си усмивка. – Стигнахме ли вече?
Финиан въздъхна и просто се обърна напред. Елизабет зададе въпроса си отново. И отново, и отново, и отново. Може и да се държеше инфантилно, но страшникът страдаше, така че тя бе доволна. Щеше да е още по-доволна, ако той се разсейваше достатъчно, за да й даде време да измъкне парчето стъкло, но Калахан продължаваше да си е все така бдителен и да я наглежда. Явно нямаше да си позволи да я подцени отново.
Толкова по-зле за него, че не искаше да я пусне да си върви. Сега щеше да има невероятната възможност да се любува на „лошото й възпитание“. Все едно той имаше право да говори, както я теглеше из уличките посред нощ.
По някое време Франк направи опит да кацне на рамото й, но тя не му позволи. Въпреки че в момента имаше други, по-належащи неща, за които да мисли – като това да се чуди защо страшниците държаха да е жива и как може да се възползва от това, за да се измъкне – нямаше как да забрави, че гарванът се бе опитал да я заведе в гилдията на убийците.
Всички мъже в живота й бяха абсолютни гадове.
За известно време слизаха надолу към центъра на града и бялата кула, която сега сякаш отразяваше оскъдните лъчи на лунния сърп и озаряваше с мека светлина сградите и градините около нея. Където Финиан я водеше, градини нямаше, но по някои прозорци се срещаха сандъчета с ароматни цветя. На Елизабет й се стори някак нередно. Пошло. Хората, живеещи най-горе на склона, бяха готови да се сбият за една капка вода, а тук имаха достатъчно за растения. Но може би точно това бе целта – да се разграничат от бедняците горе, да покажат, че са достатъчно… заможни? Влиятелни? Боговете само знаеха какво се случваше в този град, който и да бе той.
Финиан трябваше да знае, но едва ли би й казал, пък и тя не искаше да му показва, че не е наясно къде е. А може би трябваше, каза си. Нямаше причина да се преструва на компетентна пред него. Да се прави на опасна й бе послужило сред пиратите, но пред страшниците щеше да е най-добре да се представи за възможно най-безобидна. Ако я искаха жива, може би дори щеше да има достатъчно време, за да ги убеди в това достатъчно, че да спрат да бъдат нащрек с нея. И тогава тя щеше да получи своя шанс да избяга. Може би този път дори щеше да й се получи.
– Къде сме? – попита го, разнообразявайки непрестанното повтаряне на „Стигнахме ли?“. Май дори го стресна със смяната на въпроса. – Знам, че сме в Хайрани, но не знам къде.
– В един от градовете на морската ивица.
– Това и сама го виждам – въздъхна тя.
Финиан очевидно смяташе, че тя може да направи нещо, ако знае името на града, и си замълча. Елизабет пък отново започна да му досажда с любимия си въпрос за назидание.
От няколко минути вече не се спускаха към центъра, ами вървяха по дълга улица. Всички къщи тук бяха боядисани в жълто или оранжево – Лизи нямаше как да е сигурна на светлината на атешите. Изключение не правеше и двуетажната постройка, пред която Финиан спря за момент. Беше хан. Над вратата бе окачена табелка с още от странните чертички. Открехнатите кепенци на първия етаж пропускаха светлината, музиката и глъчката навън. И божествената миризма на храна. Стомахът на Елизабет изкъркори шумно.
– Това ли е? – попита с надежда и този път тя го затегли към вратата.
Финиан обаче я дръпна и решително закрачи отново. Лизи щеше да протестира, но страшникът не я отдалечаваше от храната, а просто заобикаляше отзад. Миризмата на коне и прясно сено почти измести онази на печено месо и подправки, докато минаваха покрай ниска пристройка. Плешив мъж стоеше на прага на конюшнята и в полумрака огънчето на цигарата му изгря ярко, когато той си дръпна от нея. Не каза нищо, само ги проследи с отегчен поглед как минават през задната врата. Оказаха се в тясно, късо коридорче. Калахан успя да затвори гарвана отвън. Недоволните крясъци на птицата ги преследваха, докато подминаваха кухнята – изворът на прекрасната миризма – и излязоха през още една врата. Оказаха се зад тезгяха, където пълничка смугла жена с посивяла коса прекъсна разговора си с клиент, за да погледне първо Калахан, а после и нея. Кимна леко и страшникът продължи към каменното стълбище, водещо към втория етаж.
– Няма ли да вечеряме? – попита Елизабет и погледна през рамо назад.
Подът беше покрит с шарени килими. Масите бяха ниски, а покрай тях бяха нахвърляни разноцветни възглавници и табуретки. Ярки червени и сини платове висяха от тавана или пък покриваха сивите каменни стени, вдъхвайки живот и топлина на иначе задименото със сладък, ароматен пушек помещение. Ханът беше пълен с хора тази вечер. Млади и стари мъже и жени приказваха шумно, смееха се, играеха карти или нещо, което отдалеч й заприлича на шах. И всеки имаше пълна чиния пред себе си.
– След малко ще донесат храна – отговори й в крайна сметка, докато изкачваха стълбите. Поведе я по коридора, спря пред една врата в краят му, която по нищо не се отличаваше от останалите девет или десет, и я отвори: – Тук ще чакаме. Влизай, Елизабет.
– Ще чакаме какво? – попита тя.
Вместо отговор, Калахан я изтика вътре в помещението, без да пуска китката й.