14.02.2019 г., 17:38 ч.

 Нечистите - 9.3 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
701 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
5 мин за четене

Ако излизането трябваше да е някакъв опит за извинение от страна на страшника, никак не струваше. Беше пълно с хора, излезли след жежкия ден да се насладят на прохладния ветрец, идващ от морето, но Калахан правеше всичко възможно да ги избегне. По уличките малките сергии все още бяха отворени, претъпкани с интересни, лъскави предмети, и продавачите им крещяха каква стока предлагат, но не й позволи да спре и да разгледа. Непознати, прекрасни миризми на подправки и месо караха стомахът й да се оплаква нещастно, но Финиан просто игнорира молбите й да хапнат нещо и продължи да я тегли след себе си.
– Какъв е смисъла да водиш жена на пазар, ако не й дадеш дори да разгледа? – измърмори тя недоволно.
– Смисълът е, че тогава няма да си счупи врата, като скочи от втория етаж – отвърна Калахан, показвайки й, че все пак не се бе вързал на оправданието й. – Също така не съм казал, че те водя, а че те взимам с мен.
– Мъчител!
– Когато се налага.
Вероятно беше сериозен, но това не я спря да подбели очи, когато той се обърна да я погледне.
Всъщност Елизабет разбираше много добре защо страшникът прави това. Дори и да не я смяташе за опасен масов убиец, бе достатъчно само да забележи как хората ги гледаха. Тя не беше толкова самонадеяна да си мисли, че се обръщаха да ги зяпат, защото са впечатлени от красотата й. Финиан можеше и да бъде сбъркан за хайранец в гръб заради тъмната си коса, но нейните руси кичури и светла кожа нямаше как да бъдат скрити дори под слоя пясък и прах, който ги покриваше.
– Може ли поне да ми вземем боя? – попита го.
– Каква боя?
– Червена? – когато той я изгледа умно, тя подръпна един опърпан кичур стеснително. – Не мислиш, че ще ми отива? Знам, че черната ще ми отива, но червената май е по-добре за тена ми...
– Богове, за боя за коса ли говориш? – изпуфтя Финиан.
– А ти за какво си мислеше, че говоря? – намръщи му се тя. – Естествено, че за боя за коса! Набивам се на очи, а с твоя ужасен хайрански е въпрос на време някой да започне да те търси като „оня с чаровната блондинка“. Не искам да ме бият заради теб.
– Хайранският ми не е ужасен – изсумтя страшникът.
– Наистина? Какво каза на стражите снощи? „Майната ви“ или „чушка“?
Калахан я дари с един унищожителен поглед и не я удостои с отговор, въпреки че по врата и ушите му бе плъзнала червенина. От срам или яд – Лизи не знаеше, но й се радваше така или иначе.
– Какво ще пазаруваме? – попита го.
– Ще видиш – отвърна й раздразнено.
Тя реши да не го заяжда повече за момента, въпреки че много й се щеше да му каже, че ако продължава да я държи така за ръката и да я влачи след себе си, ще е добре да има някой пръстен в цялата история. Стана й смешно само като си представи потресената му физиономия дори само при намека, че може да се забърка със сянка по този начин, и замалко все пак да го изтърси, но си прехапа езика. Не беше особено разумно да го дразни така, особено когато той имаше магия и много остра сабя, а тя бе загубила и последното си оръжие и не би заложила и шепа пясък, че щита й от кръв ще се появи, когато й потрябва. Затова, поне засега, послушно продължи да го следва.
Хората тук изобщо не бяха като онези в Рива. Всички носеха ефирни дрехи в наситени цветове. На Островите една жена никога не би показала глезена си, пък какво ли оставаше за корема си, но тук явно никой нямаше против. Елизабет не беше виждала толкова женски бедра през живота си, а ако се съдеше по неуспешните опити на Финиан да не се заглежда – явно и на него му се случваше за първи път. Не че тя нямаше сходен проблем с мъжете, които се разхождаха или с разкопчани ризи, или направо без такива. На рамото й Франк бе изграчил подигравателно веднъж и след като тя го разкара от себе си, побърза да се съсредоточи върху нещо друго.
Бижутата.Тежки обеци, искрящи колиета, изящни пръстени и на двете ръце, множество гривни, дрънчащи около китките, и други, звънтящи деликатно около глезените. И всичко беше от злато, скъпоценни камъни и, стори й се, черни перли. Но дори повече от това я впечатляваха рисунките от червена или бяла боя по мургавите им кожи– хенна знаеше, че я наричат – по опакото на ръцете, около пъпа, по гръбнака. Всяка трябваше да си има някакво значение и Лизи изгаряше от любопитство да разбере какво е.
Някой ден. Когато нямаше страшници, които да я разнасят насам-натам и тя щеше да бъде свободна. Все някога щеше да се случи, нали?
Един мъж изскочи на пътя им и единствено бързата реакция на Финиан попречи да се сблъскат. Беше възрастен, със сиво в черната му коса, и на Лизи не й бе нужно да знае хайрански, за да разбере, че ги псува. Страшникът се опитваше да се извини, но онзи продължаваше да крещи, привличайки вниманието на всички около тях. Поне докато погледът му не попадна върху нея. Тогава внезапно млъкна.
Тя не знаеше защо, но я побиха тръпки от този поглед.
– Калахан, хайде да тръгваме – подкани го припряно.
Той я послуша, казвайки нещо за последно на мъжа, който не му обърна никакво внимание, защото цялото бе съсредоточено върху Лизи. Не откъсваше очи от нея, следейки всяка една нейна крачка, докато се отдалечаваха. Дори когато завиха в друга уличка, тя не можа да се отърси от усещането, че някак си той я вижда през стената.
Искаше да попита Финиан какво е искал от тях, но тогава страшникът спря пред малка двуетажна постройка. Над входната врата в самия камък бяха издълбани три символа, но завесите на прозорците бяха спуснати и Лизи не можеше да види нищо вътре.
– Стигнахме – оповести страшникът и се обърна към нея. Опитваше се да го скрие, но тя вече познаваше лекото присвиване на устните му, разкриващи колко е недоволен от нея.
– Какво? – попита го троснато. – Нищо не съм направила този път!
– В твой интерес е да си остане така – каза й той. – Преди да влезем вътре, ще ти кажа правилата.
– Естествено…
– Няма да говориш с никого. Няма да пипаш нищо. Няма да се отделяш от мен – сивото в очите му стана стоманено. – Няма да бягаш. Нещо неясно?
– Не, всичко е ясно – усмихна му се слънчево. – Няма да пипам никого и няма да говоря с нищо.
– Елизабет…
– Калахан – прекъсна го с въздишка. – Дай да влизаме в глупавия магазин и да се прибираме в странноприемницата. Гладна съм.
За момент й се стори, че ще пропуснат пазаруването и направо ще се върнат, но в крайна сметка страшникът стисна малко по-силно китката й и отвори вратата.

» следваща част...

© Лесли Всички права запазени

Можете да намерите още от историята на Лизи тук: 

 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??