– Елизабет, какво, в името на Боговете, правиш там?
Лизи подскочи стреснато и си удари главата. Отнякъде се чу стреснат грак. За момент този въпрос силно вълнуваше и нея, защото последното, което си спомняше, бе как… изчезва. Сърцето ѝ щеше да се пръсне, а дрехите бяха залепнали за гърба й от пот, но повече от всичко останало болката от образуващата се вече цицина я накара да осмисли, че е жива и е тук.
– Просто сън. – прошепна и се отпусна обратно, оставяйки облекчението да я залее. – Просто поредният сън.
Обикновен кошмар, каквито сънуваше от седмици. Нали? Спомените ѝ вече избледняваха, но ужасът все още отказваше да си отиде, сякаш беше паяжина, полепнала по съзнанието ѝ. Потърка лице и се обърна към Меридит. Беше коленичила до леглото, повдигнала завивката, за да може да надникне при нея отдолу. Изглеждаше уморена, но нищо чудно – стаята вече бе огрявана от трепкащата светлина на свещи.
– Добре ли си? – попита я Мери загрижено.
– Да, нищо ми няма. – увери я, но после се сети, че в ...