Нечута
Угасих лампите в стаята си и се заслушах в нежния шепот на тишината. Колко тъжна беше тази нощ. Колко е подтискащо да бъдеш сам... захвърлен дори от родната си майка. Излязох на терасата и се загледах в небето. Беше тъмно и самотно. Точно като мен. Без нито една звездица по него. Даже луната се криеше зад черните облаци. Навън се стелеше глуха тишина и мрак. Уличните лампи едва мъждукаха и това още повече засилваше подтискащата обстановка. Прибрах се. Сгуших се в ъгъла на стаята си и си мислех за живота. Колко труден беше той. Едва навършила шестнадесет, а вече се чувствах уморена и безсилна, смазана, като на шейсет. Можех да се похваля с това, че съм преживяла много повече от вече хора на възраст. Че съм опитала и от сладката, и от горчивата страна на живота. Но сякаш горчилката е повече. Хората са казали, че животът е каца с лайна и отгоре два пръста мед. След като изядеш меда, остават само лайната. Прощавайте за грубия ми език, но прави са хората. Да, наистина е трудно да си сам. Тихо да си рониш сълзи и да няма кой да те попита какво ти е. Да нямаш родител насреща. Е, моите сълзи вече пресъхнаха. Нямам сили да плача. В момента даже не знам какво точно желая да споделя с вас. Може би, че искам да бъда изслушана, знам ли? Изгубих желанието за живот. Изгубих желание дори да се храня. Казано накратко - за нищо вече нямам желание. Съжалявам за глупавото си откровение. Просто се надявам поне тук да бъда изслушана...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анита Райкова Всички права запазени
Не, че нещо... Цял живот от както се помня сама съм се оправяла. Когато майка ми е имала нужда винаги съм й помагала. По едно време дори ролите ни се бяха обърнали, а сега когато аз имам нужда от нея... Просто я няма. Както и да е 
Но не ме мислете за жертва 
