Нечута
Угасих лампите в стаята си и се заслушах в нежния шепот на тишината. Колко тъжна беше тази нощ. Колко е подтискащо да бъдеш сам... захвърлен дори от родната си майка. Излязох на терасата и се загледах в небето. Беше тъмно и самотно. Точно като мен. Без нито една звездица по него. Даже луната се криеше зад черните облаци. Навън се стелеше глуха тишина и мрак. Уличните лампи едва мъждукаха и това още повече засилваше подтискащата обстановка. Прибрах се. Сгуших се в ъгъла на стаята си и си мислех за живота. Колко труден беше той. Едва навършила шестнадесет, а вече се чувствах уморена и безсилна, смазана, като на шейсет. Можех да се похваля с това, че съм преживяла много повече от вече хора на възраст. Че съм опитала и от сладката, и от горчивата страна на живота. Но сякаш горчилката е повече. Хората са казали, че животът е каца с лайна и отгоре два пръста мед. След като изядеш меда, остават само лайната. Прощавайте за грубия ми език, но прави са хората. Да, наистина е трудно да си сам. Тихо да си рониш сълзи и да няма кой да те попита какво ти е. Да нямаш родител насреща. Е, моите сълзи вече пресъхнаха. Нямам сили да плача. В момента даже не знам какво точно желая да споделя с вас. Може би, че искам да бъда изслушана, знам ли? Изгубих желанието за живот. Изгубих желание дори да се храня. Казано накратко - за нищо вече нямам желание. Съжалявам за глупавото си откровение. Просто се надявам поне тук да бъда изслушана...
© Анита Райкова All rights reserved.
Не, че нещо... Цял живот от както се помня сама съм се оправяла. Когато майка ми е имала нужда винаги съм й помагала. По едно време дори ролите ни се бяха обърнали, а сега когато аз имам нужда от нея... Просто я няма. Както и да е 
Но не ме мислете за жертва 
