Днес учителите от столичната езикова гимназия отиваха на тиймбилдинг в една от вилите на Цигов Чарк. В този красив пролетен ден се носеше аромат на трева и маргаритки. Самата вила се намираше на една поляна, нависоко в планината. Около нея беше пълно с високи иглолистни дървета. 
Всички се настаниха по стаите и седнаха да ядат. След богатия обяд отидоха на разходка в гората, а после ловяха риба от близкото езерце и играха  отборни игри на поляната. След вечерята се насъбраха около огъня, който бяха запалили и започнаха да си разказват истории от миналото, и да пият. Всички бяха там, с изключение на Владимир Христов – учителят по История. Той не говореше много с колегите си. Вършеше добре работата си и учениците го уважаваха, но извън това той беше един затворен в себе си човек. Разбира се, беше доста интелигентен, и понякога колегите му се допитваха до него по определени въпроси, но комуникацията му с тях достигаше само дотам. 
Той беше около четиресет годишен с тъмна коса и пъстри очи. Беше средно висок и слаб. Ако трябва да сме честни, няколко от необвързаните му колежки тайничко въздишаха по него, но той не допускаше никого до себе си. 
Знаейки какви неща се случват по такива събития, той предпочете компанията на гората. Разхождаше се, заслушан в шума и. Намираше се достатъчно близо до вилата, за да не се загуби, но достатъчно далече, за да не слуша пиянските изцепки на вече развеселените си колеги. След като се отегчи и от ходенето, седна на един по-голям камък и се загледа в земята под себе си. Изглеждаше умислен, както винаги. На красивото му лице рядко се виждаше усмивка…
След като постоя известно време дочу някакви стъпки. Огледа се внимателно и забеляза, че към него се приближава Виолета Димитрова – новата учителка по Български език и литература. Тя беше малко над трийсет с кестенява дълга коса и кафяви очи.  Обикновено усмивката не слизаше от лицето и, и се разбираше с всичките си колеги, но въпреки това си личеше, че не беше като тях. Владимир усещаше това и поради тази причина си правеше труда да я поздравява. Когато тя седна на съседния камък, той я погледна и попита : 
- Не ти понесе атмосферата ли? 
- Нещо такова. – отвърна тя. – Ами ти защо не беше с нас? 
- Предпочитам тишината. – отвърна със спокойния си плътен глас. 
Виолета винаги слушаше внимателно всяка една от думите на Владимир и се възхищаваше на умението му да говори на място. За първи път срещаше човек като него. Някои го мислеха за странен, но за Виолета той беше умен човек с характер и два месеца и бяха напълно достатъчни, за да проникне в душата му.
- Когато бях малка обичах да гледам звездите… - каза тя, опитвайки се да запълни тишината. 
- Какво си мислеше? 
- Представях си как всяка една от тях символизира нечия мечта. Някои от тях светят по-ярко, защото мечтите им са по-смислени. Едва ли да имаш новият парфюм на  Шанел е сред тях… - каза саркастично тя.
Владимир се засмя тихичко и попита : 
- А твоята от смислените ли беше? 
- Не знам…
- За какво мечтаеше? 
- За един щастлив живот…
- Определено ми звучи по-смислено… 
- А ти за какво мечтаеше? 
Той не отговори, но и се усмихна. За първи път Виолета виждаше усмивката му, но много и хареса. Единственото, което не разбираше, беше защо толкова рядко я показваше…
Двамата стояха известно време и мълчаха, но им беше приятно. После той се премести до нея, хвана я за ръката, погледна я в очите и каза :
- Знаеш ли? Аз не съм от хората, с които може да се говори, но ако някога ти се помълчи, аз съм на среща. 
Виолета се усмихна. Двамата стояха на сантиметри един от друг. След кратък миг на колебание, устните им се допряха…