Телефонът ми изпиюка за пореден път, известявайки ме, че отново имам съобщение. В пет сутринта. Знаех кой е толкова нахален, в толкова ранен час, и тъй като не можех да си държа повече очите отворени се пресегнах само за да намаля звука на досадната машинка. Тогава тя, машинката, завибрира в ръцете ми. Стотното съобщение. Изсумтях, надигнах се и отворих поне да ги прочета. Нямах намерение да отговарям, за да не предизвикам нов поток от вибрации. “Калина, моля те, нека поговорим. Поне дай знак, че си прочела съобщенията ми. Знам, че си уморена, но аз не мога да заспя. Не мога да спра да мисля за теб. Не мога да те пусна да си отидеш толкова лесно от живота ми. Аз...“ Не му беше стигнало мястото да се доизкаже в последното послание. Познавах Матео твърде добре и бях наясно, че няма да спре, докато не се убеди, че последната дума е негова. Не беше свикнал да го зарязват. Винаги той поставяше точка на отношенията си с момичетата. Казвал ми е колко му е досадно някоя зарязана от него, влюбе ...