Килията тънеше в мрак и му трябваше известно време да свикне. Единствената светлина се хвърляше от малко прозорче под тавана. Дори не можеше да си провре ръката през него. Освен това обаче и едва различимите стени, тук нямаше нищо.
- Дошъл си да се подиграваш ли? – попита тя и той чу издрънчаване на вериги отляво.
- Дойдох да ти помогна.
- И как ще стане това? – веригите отново издрънчаха, този път повече.
Той чу и няколко стъпки. Гласът се приближи:
- Да ти напомня, че съм окована.
- Не исках да стане така.
- Нито пък аз – тя въздъхна. – Дори не мога да разбера защо беше нужно това – отново издрънчаване, така че той си представи как вероятно разглежда окованите си ръце.
Чуваше гласа й, но колкото и да се взираше в мястото, откъдето идваше той, не можеше да види нищо. Голямо, черно нищо.
- Носиш амулети на магьосница. Затова си и тук.
- Не съм магьосница.
- Учили са ме, че онова, което прилича на кон и се държи като такъв, най-често е кон. ...