Килията тънеше в мрак и му трябваше известно време да свикне. Единствената светлина се хвърляше от малко прозорче под тавана. Дори не можеше да си провре ръката през него. Освен това обаче и едва различимите стени, тук нямаше нищо.

- Дошъл си да се подиграваш ли? – попита тя и той чу издрънчаване на вериги отляво.

- Дойдох да ти помогна.

- И как ще стане това? – веригите отново издрънчаха, този път повече.

Той чу и няколко стъпки. Гласът се приближи:

- Да ти напомня, че съм окована.

- Не исках да стане така.

- Нито пък аз – тя въздъхна. – Дори не мога да разбера защо беше нужно това – отново издрънчаване, така че той си представи как вероятно разглежда окованите си ръце.

Чуваше гласа й, но колкото и да се взираше в мястото, откъдето идваше той, не можеше да види нищо. Голямо, черно нищо.

- Носиш амулети на магьосница. Затова си и тук.

- Не съм магьосница.

- Учили са ме, че онова, което прилича на кон и се държи като такъв, най-често е кон.

Стъпките се отдалечиха от него.

- Не съм магьосница, а това са просто пръстени. Красиви са, нищо повече – тя звучеше уморено и съсипано. – Какво ще стане с мен?

Той се опита да пристъпи към нея, но не виждаше нищо. Взря се в прозорчето и се опита да свикне със светлината. Или по-скоро с пълната й липса. После се отказа и остана на мястото си. Поне пътя към вратата си го спомняше – беше директно зад гърба му.

- Не знам – призна си честно. – Никой не знае. Не е имало магьосник отпреди петстотин години, когато са изгонили последните.

- Защо им е било да гонят магьосниците? – гласът й се оживи. – В останалите кралства ги тачат.

- Тук смятат, че да си магьосник носи нещастие и на теб, и на онези около теб. Но толкова отдавна не е имало случай, че…

- Тогава защо дойде? Да се порадваш на рядкото животно в клетка? – стъпките й се отдалечиха още малко и веригите издрънчаха тъжно.

Май беше седнала някъде в другия край на килията. Трудно беше да каже.

- Е, вместо да се чудиш къде съм, защо не ми отговориш? – гласът наистина идваше от по-далеч.

- Ти ме виждаш? – попита той и веднага му се прищя да не е казвал това.

Звучеше глупаво и горчивият й смях го потвърди.

- Няколко часа тук и започваш да виждаш като котка. Не че много ми помага… - веригите отново дръннаха. – Е, защо си тук? Не носиш нищо.

За втори път в рамките на по-малко от минута му се прииска да не беше идвал. Или поне да се беше подготвил. Наистина не й носеше нищо, а от сутринта, когато я бяха хвърлили тук, едва ли беше получила дори вода.

- Аз… съжалявам…

- Не си се сетил, нормално е.

- Трябваше да се сетя! Виж, искам да ти помогна!

- И как ще стане това? Нали съм магьосница и вие всички мразите магьосниците!

Веригите отново дръннаха и той си представи как тя отпуска ръцете си в скута си.

- Наистина, колко глупав трябва да си – продължи тя, - за да хвърлиш човек в затвора само заради едни бижута.

- Такива бижута са забранени в Еримел. От столетия, при това.

- Не съм тукашна, откъде можех да знам?

- Затова и искам да ти помогна. Но трябва да говориш с мен. Коя си, откъде си, защо си тук? Може и да мога да убедя Съвета, че е станала грешка.

Тя не отговори. Мълчанието й продължи толкова дълго, че той се зачуди дали не е по-добре просто да си тръгне и да я остави да помисли.

- А ако се провалиш? Ако не успееш да ги убедиш, тогава какво? – попита тя и той се стресна.

Почти беше забравил, че е там, седнала някъде в тъмнината.

- Значи ще трябва да ги убедя. Обаче трябва да говориш с мен.

Мълчание, но съпроводено с дрънчене на вериги и стъпки. Не можеше да се ориентира какво прави, но стъпките се приближаваха. После спряха и една ледена ръка улови неговата.

- Ще говоря с теб – каза тя.

Чуваше гласа й до себе си и ако присвиеше очи можеше да различи силуета й. Опита се да стопли ръката й в своите.

- Но първо, моля те, опитай се да ме изкараш от тая гробница – каза тя тихо. – Студено ми е!

Той отново съжали, че не е взел нищо със себе си, обаче поне този път можеше да помогне. Опипом намери закопчалката на пелерината си и я свали. После, също толкова опипом, я наметна с нея. Усети как тя потрепери. Тук наистина беше студено и влажно. 

- Благодаря! – отговори му тя задавено.

Не го докосна повече, но смътните очертания на силуета станаха малко по-ясни, та предположи, че се увила в наметката.

- Трябва да… - започна той, но викът на тъмничаря го спря:

- Изчезвай вече! Няма цял ден да висиш при нея!

Вратата се отвори и светлината от факлите заля килията. Успя да види лицето й, полускрито в гънките на пелерината му. Беше червенокоса със зелени очи и много красива. Поне на него му се видя много красива. Кой знае защо, през ума му мина глупавата мисъл, че синьото й отива. Той се поколеба за малко, но тъмничарят кресна отново:

- Или излизаш на секундата, богаташче, или ще те оставя да правиш компания на плъховете! Броя до три!

- Върви! – каза тя тихо и кимна към вратата. – Не е нужно да си тук!

Той кимна излезе. Искаше му се да й каже нещо, обаче какво? Че ще дойде пак? Щеше, но следващият път щеше и да е подготвен. Храна, топли дрехи, нещо което да й помогне да издържи тук, докато успее да убеди Съвета, че това е грешка. Обаче как? Кой беше той, че да го послушат? Тъмничарят подхвърляше доволно малката кесийка златни монети, която получи за да го пусне в килията й и му се ухили лукаво.

- Май някой ще бъде чест клиент, а?

Той го игнорира и просто се заизкачва нагоре по изронените каменни стъпала. Тъмницата на Ниантар се ползваше изключително рядко. Поне той не си спомняше да е имало скорошен случай. Досега. Когато се изкачи на повърхността и слънцето го заслепи, конят му вече го чакаше пред входа на замъка. Вместо обаче да го яхне и да се върне в дома на баща си, той се запъти към ръба на пропастта. Рева на река Мора, която течеше под замъка, се чуваше дори и от тук. Той се наведе над ръба, в опит да види яркосините й води. Старите хора казваха, че паднеш ли във водата, никой никога повече не те вижда. Днес беше облачно, така че резките сенки, които обикновено се виждаха в дефилето ги нямаше, така че той се надвеси още малко.

- Господарю Бирзан, ще паднете и после баща ви моята глава ще откъсне! – една ръка го дръпна рязко назад.

Той се обърна и пред него се изправи прислужникът му и негов най-добър приятел – Келас. Двамата с него бяха израснали заедно, а майката на Келас беше негова дойка. Сега обаче приятелят му го гледаше притеснено. 

- Спокойно Кела, нямам никакво намерение да скачам!

Келас се усмихна лукаво.

- Знам аз, видях как гледахте сутринта как отвеждат чужденката! Харесала Ви е, май? – той си позволи да го сръчка с лакът.

- В нея има нещо особено…

- Е, че, нали казаха, че е магьосница, как няма да е особена? – сви рамене прислужникът му. – Давайте да си ходим вече, това място е лошо!

Бирзан погледна нагоре към замъка на Ниантар – островърхите кули и непристъпните тесни прозорци определено не бяха най-приветливото нещо на света. В другите кралства, поне така говореше баща му, нямаха замъци, а само красиви дворци. Но понеже Еримел беше в планината, никой не би си построил дворец току-така. Дори тук, в столицата. Затова из цялата страна имаше непристъпни замъци, кой на скален връх, кой до река, кой на ръба на пропаст, както тук. Река Мора се виеше из целия Ниантар, но тук, минаваше под замъка през система от пещери.
 

Бирзан беше чувал, че има килии долу, през които тече ледената вода на реката и беше благодарен, че чужденката не е затворена в някоя от тях. Там костите ти се смръзваха за няколко секунди. Също така беше чувал, че магьосник с това име беше построил замъка, неясно кога. Понеже Келас ставаше вече нетърпим с мърморенето си, Бирзан хвана коня си за юздите и двамата се запътиха пеша към дома му, красива къща на брега на река Мора, там където пропастта вече беше просто триметров скалист бряг.

Докато крачеше натам, младият мъж се замисли защо едно кралство, в което почти всяко по-старо нещо е било уж създадено от магьосник, до такава степен се е отказало от магията, че е изхвърлило всички магьосници от пределите си и е забранило всичко вълшебно? Нямаше как да знае. Обаче ако искаше да помогне на чужденката, щеше да му се наложи да направи немислимото. Да поеме дълбоко дъх, да изправи гръб и да отиде в кабинета на баща си. Ако имаше някой, който можеше да му разкаже повече, това трябваше да е той.