5.01.2006 г., 3:25 ч.

Необходимото зло 

  Проза
1387 0 6
9 мин за четене

Една нощ Дяволът не спа. Тъмната пещера,която обитаваше откакто беше на този свят, му се струваше по-тясна и неугледна от всякога. Стана бавно и наметна черното наметало, което беше длъжен да носи непрестанно. Излезе на въздух извън пещерата си и забеляза, че бе пълнолуние. Замисли се колко ли глупави люде в момента са се свили по домовете си, сковани от суеверен страх – според тях при пълнолуние излизал той, Дяволът, и набелязвал своите жертви. Едва доловима усмивка плъзна по лицето му при тази мисъл. Вече не помнеше от кога вече се беше отказал от непокорството си – главната причина да бъде изпратен тук, където бе единствено мразен и сам. Студеният въздух погали чертите на лицето му и ги изопна. Някога той бе носителят на светлината, озаряваше всичко, а сега бе обречен на вечен мрак. Наблизо шумолеше река и тои отиде да пийне малко вода и да се освежи. Наведе се над хладните води и потопи ръцете си, но в един миг съзря отражението на лицето си и се отдръпна, пронизан от собствения си металически поглед. Забеляза, че има красиви, правилни черти, но сякаш покрити от сянката на нещо невидимо, което помрачаваше изражението му. Дълго съзерцава образа си в реката , а после се загърна в черната си дреха и седна пред входа на пещерата си.

Докога ли щеше да продължава изгнанието му? Никога ли няма да му се прости, че нарани така себе си? Толкова години вече никой не се осмеляваше да навлиза навътре в тази гора. Толкова ли беше отблъскващ, че нито една жена не вдигаше очи, за да го погледне? Тези мисли изпълваха душата му с мъка. Спомни си как, след като бе изгонен от Вечното блаженство, отначало крещя и удря по заключените порти, а после слезе на Земята и започна да отмъщава. Така се превърна в онова, за което беше наказан.

Но и това премина. Сега стоеше сам в своето убежище в планината и мислеше. Самотата му беше дотегнала и той усещаше как се руши под влиянието й. Реши да опита отново. За последен път.

 Над града се спускаше вечер. Улиците бяха оживени и отвсякъде долитаха звуци. Беше шумно, прекрасно. Дяволът вървеше и поглъщаше света около себе си с всяко свое сетиво. Виждаше край себе си всичко онова, за което бе мечтал – улици, площади, хора, глъчка....Изведнъж от един ъгъл изскочи младеж, който бягаше бързо с голяма торба на рамо. След него се тътреше едър мъж и крещеше, че са го ограбили. Дяволът успя да хване момчето и върна торбата на човека, който се оказа търговец на редки ценности. Той се поклони на странника, който му направи това добро и възкликна:

-         Благодаря, млади човече. Сам Дяволът сякаш беше докарал този непрокопсаник до магазина ми.

След тези думи, той бръкна в торбата си, подаде в студената бяла ръка един скъп камък, който отразяваше светлините на здрача, и отмина.

Дяволът се обърка. Та нали беше му помогнал, защо го обвиняваше?

Реши, че бе станало недоразумение, прибра камъка в наметалото си и продължи.

 

Пътят му продължи по една задънена уличка, с влажен паваж, сякаш там не бе спирало никога да вали. На всяка крачка имаше просяци, леки жени и пияни мъже. Орляк парцаливи деца тичаха из мръсотията. Пред вратата на една къща забеляза един пиян, който беше хванал за ръката една красива жена и я дърпаше грубо към себе си. Дяволът отиде до тях и отскубна жената от мръсните ръце на мъжа,  който се стресна и бързо изчезна в тъмнината. Красавицата го погледна с хубавите си очи и той почувства как потъва в тях. Тя пъхна в ръката му златна монета. Както я гледаше,  не можа да се овладее и понечи да допре устни до нейните, но тя рязко се дръпна и се разкрещя:

-         Какво правиш, нещастнико!? И ти си като онзи пияния, не си по-различен! Мразя такива като теб! Студен и отблъскващ си като Дявола...като Дявола...като....

Думите й кънтяха някъде зад него, а той бягаше без да се обръща назад. Отново не бе разбран.

Излезе от града по един прашен път. Още стискаше в ръката си златната монета. Прибра я при камъка и приседна на една крайпътна чешма. След малко от там мина стар свещеник и се наведе да пийне вода. Той погледна учудено високата фигура в черно наметало, която съзерцаваше наоколо с празен поглед.

-         Синко, изглеждаш тъжен, какво мъчи сърцето ти?

Дяволът не го погледна и  отговори студено и безстрастно:

-         Аз съм Дяволът. Дойдох тук, в този град, за да докажа на света и на себе си, че не съм слуга на злото. Но всичко, което за толкова кратко време успях да направя, доказва точно обратното. Пред очите ми ограбиха търговец и аз върнах откраднатото, но той обвини мен за тази злина. Пред очите ми един пияница тормозеше млада жена, аз я оттървах от него, но не можах да устоя на красотата й. Исках да я докосна, а тя ме обвини, че съм груб и студен. Моят път спира дотук. Ще се върна в пещерата си и макар да съм сам, ще знам, че нося зло само на себе си.

-          Греховно е да се говори така млади човече...аз..

-          Какво знаеш ти за греховете?  - прекъсна Дяволът старецът. – Извършвал ли си някога грях?

-         Не, дете мое, но аз имам дарбата да ги опрощавам. Ето, вземи този пръстен, той ще е символ на прошката, която ти давам.

Пръстенът потъна при камъка и монетата. Дяволът се сбогува със свещеника и понечи да продължи пътя си , когато старецът го спря и му каза:

    - Аз не вярвам, че си Дяволът, момчето ми. Той е зло и безсърдечно същество и не би си дал сметка за греховете си.

Тези думи доразкъсаха тънката нишка на вярата в света и хората, която Дяволът пазеше толкова време непокътната в душата си. Дори този старец не бе по-различен от търговеца, от крадеца, от жената и дори от онзи пияница....Сега вече разбра, че беше онова толкова необходимо на хората зло, с което те оправдаваха собствените си постъпки и собствените си нещастия, защото никой от тях не бе готов да признае вината си дори пред самия себе си.

Без да чуе нито дума повече, той се запъти обратно към гората. Преди да се изгуби сред дърветата се спря и погледна града зад себе си. После потъна в мрака.

*  *  *

Хората продължиха да заспиват в суеверен страх от него, бездуховния, безсърдечния.....

А на един изгнил стар пън до една гъста и тъмна гора стояха подредени красив камък, златна монета и пръстен. Дяволът не се нуждаеше от хорската благодарност, омраза и прошка. Поне не така, както хората се нуждаеха от злото,с което го свързваха и  с което оправдаваха всяко свое нещастие.

© Десислава Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Колко е хубав фактът, че има хора който имат смелостта да казват истината...
  • Хареса ми, но смятам, че ще е по-добре да се смени заглавието и да се махне това под звездичките.По този начин извеждаш директно интерпретацията/анализа/идеята на разказа.А ценно е да се даде възможност на четящия сам да си го интерпретира. Хората са способни и сами да го разберат и не е много добра идея на готово да извеждаш идеята.(Само лично мнение.)

    На мен ми хареса, поже като махна заглажието и завършека си го разбирам по мой начин и това прави разказа ти ценен за мен!
  • Невероятен е, направо разтърсващ! Какво да кажа, освен да продължиш смело така! Браво!
  • Противоречи на митовете(това е повече от страхотно)Имаш голямо въображение което се разпростира от мрака до светлината...Добре си описала мнението си и си доста права...Браво!
  • Браво за хубавия разказ.Наистина много точно описва колко недоблестни са хората и колко не са свикнали да застават зад постъпките си,да поемат отговорност.Истината е,че злото е наша необходимост,също както мрака,за да бъде в контраст със светлината.
  • Направо е невероятно!Изводът е самата истина.Просто нямам думи.Браво!6
Предложения
: ??:??