"Неочакван подарък" 8

                                            
 Кафе и шоколад
 
                         ...Събирах обич разпиляна тъй както просякът трохи.
                         От минало неизживяно мигът изгаря и тежи...
                         Танцувам в залеза на дните забравен танц на любовта,
                         а дансигът на самотата е мой единствен съдия!...

                                              Лили Иванова, из "Дансингът на самотата"
                                                                                              
                                                                                              
    Възрастната госпожа закусваше всяка сутрин с кафе и парче шоколад. С годините вкусовете й се бяха променили. Като по-млада харесваше ароматите на люляк и лавандула. Но вече й се струваха прекалено сладникави и банални. Харесваше също и лилавия цвят, особено в съчетание с оранж. Но с годините започна да предпочита червеното и черното. Също черното и бялото. Но кафето и шоколадът си останаха любимите й храна и напитка. Алкохолът не я влечеше особено. А и си "беше взела петте пари" в това отношение като студентка, както и в годините след това. Позволяваше си по някоя цигара, когато времето беше дъждовно и влажно - тогава най-много и се услаждаха. 
  Такова беше и времето, когато срещна последната си любов. Беше дошъл в градчето като турист преди повече от 20 години; навръщане от празнуването на Великденските празници с децата си и внуците в чужбина. Поспря се в магазина й за картини, бутикови дрехи и сувенири. И двамата бяха художници. Намериха бързо общ език. Сприятелиха се. Прекараха заедно няколко приятни дни. Поназнайваха някой и друг език, така че нямаше опасност да се "изгубят в превода". Тя беше по това време на 50+,той беше прехвърлил 60те. Известно време след като си тръгна, я покани да му погостува тя. Показа й на свой ред града си, забележителностите, околностите, местната кухня. Сподели й, че с годините вече не е такъв Плюшкин, какъвто е бил като по-млад. Че е продал, подарил, изхвърлил всичко излишно. Че нищо не го задържа там, където живее, че не е дърво с корени. Предпочита да е птица с криле! И жената беше стигнала до този извод с годините. Като по-млада не вярваше във фън шуй, конмари и подобни минималистични философии. Не смяташе, че изхвърлянето на вещите ти на боклука, ще те направи по-щастлив и успешен. Но на този етап трябваше да признае, че наистина освобождаването на място около теб, изчиства и съзнанието ти и го прави възприемчиво към нови идеи.
  
  Сближиха се постепенно и много предпазливо. Той беше вдовец, а с жена му приживе нещата не бяха вървели гладко. Тя не се беше омъжвала. Имаше осиновен син. Към момента на запознанството им също семеен и с дете. Беше имала и токсични връзки през живота си. Затова беше си наложила много да внимава, когато се очертава нова любов; да си отваря очите и ушите за съответните признаци. С времето запознаха децата и внуците. Ходеха си взаимно на гости, по екскурзии, станаха като едно голямо, задружно семейство. Посрещнаха с радост още внуци, а след години - и правнуци. Празнуваха заедно големите християнски празници. Художникът беше й признал, че в годините, когато е бил сам по коледните празници, не е украсявал елха. Просто е вадел изкуствената коледна елха от чувала както си е с играчките по нея и после пак така я е прибирал...
  
  Духовните връзки за художничката винаги бяха заемали много по-важно място от физическите. "Любовта е създадена, за да разваля хубавите приятелства между хората! - се шегуваше като по-млада. - Ако едно приятелство прерасне в любов, но неуспешна, то тогава се разваля и приятелството. Но пък има и много сполучливи любови, започнали като приятелства." И двамата държаха много на независимостта си. Затова се притесняваха дали "като два остри камъка ще смелят брашно." Усети го, че е чепат характер и затова се постара да постави граници и да установи правила още в началото на връзката им. За да "не й се качи на главата." За нея това си беше като своево рода тест. "Комплексарите не си падат по силни и смели жени, защото ги плашат. Усещат, че "няма да могат да си разиграват коня" и бягат далеч. Уравновесените мъже нямат против жени със собствено мнение. Тогава силите са равностойни."
  
  Бяха заедно почти 20 щастливи години до смъртта му. Рисуваха рамо до рамо, понякога и на пленер сред природата. Обичаха и двамата да слушат блус, джаз и рок, докато работят. Направиха няколко съвместни изложби в града, страната и в чужбина. Понякога участваха с по няколко картини и в благотворителни разпродажби. В Коледните и Великденски базари, които се правеха всяка година в градчето най-редовно участваха с картини и други неща от магазина. Идеи за нови творби им идваха по всяко време - докато творяха, докато се разхождаха и пътуваха, докато се забавляваха, докато си вършеха домакинската работа. Той започна да дава отново уроци. Беше събрал много опит и знания през годините, които смяташе за свой дълг да предава на младите. Художничката също беше работила като учителка по рисуване на младини, беше давала и частни уроци. Но работата с ученици и повторението на едни и същи неща до безкрай я изморяваше и отегчаваше. Иначе много обичаше малки деца. Навремето пристигнаха със сина си от друга държава, когато го бяха приели да следва в Университета в градчето. В началото, преди да отвори магазина, беше работила за известно време като детегледачка. След като го отвори също продължи да гледа децата на приятели и познати отвреме на време.
  През годините двамата художници се бяха сблъсквали с много злоба и завист за талантите и успехите, които имаха. Както и за това, че бяха щастливи заедно. Някоя и друга клюка се опитаха да пуснат, както и интрижки да завъртят няколко дребни душици. Които в същото време им се пишеха приятели. Беше им дошло до гуша и на двамата от хорското лицемерие! Но те безрезервно си вярваха и "гледаха заедно в една посока". Само благодарение на това успяха да останат през годините заедно като двойка и да постигат успех след успех. Както и да продължат да творят, да работят, да се развиват. Докато злобните и завистливи техни "приятели" стояха на едно място без да вървят напред.
  
  ***
  
  Най-голямата й внучка живееше при нея и завършваше Университета в градчето. Помагаше на баба си, имаше око и вкус за красивите неща. Внесе нова, младежка енергия в галерията. Имаше много свежи идеи, които споделяше с баба си и които двете заедно реализираха. А тя си имаше нужда от критика отвреме на време! Защото си беше с "циганско сърце", както сама се определяше. Обичаше шарените неща, съчетанията на различни материали, не винаги особено успешни. Надяваше се, че ако след завършването си момичето останеше в града, можеше да поеме " бизнеса" и да продължи да го развива. Жената се беше занимавала с различни неща през живота си, преди да отвори магазина. Но освен създаването на изкуство, търговията с произведения на изкуството и гледането на малки деца, никоя друга работа не я беше удовлетворявала кой знае колко. 
  Беше носила галерията дълго време в сърцето си, преди да я основе! Казват, че най-много сълзи са пролети от сбъднати мечти. Е, в случая явно беше налице изключение от правилото!...
  
  Въпреки достолепната си възраст, художничката продължаваше да твори. "Хубавото на занаятите е, че човек ако е жив и здрав, и с всичкия си, може да работи до смъртта си."-  мислеше си старицата. Имаше една шивачка навремето в квартала, в който живееше, която работи до 90 годишна - 70 години зад шевната машина. Много жилава бабичка! "С напредването на медицината и високия стандарт на живот сигурно ще е нормално след време хората да живеят по над 100 години. И ако са в добро здраве и на крака да работят до последно. Единственият недостатък е, че можеш да надживееш децата си..."
  
  "Голям късмет изкарах, че го срещнах!"- си мислеше жената. -"Моята сродна душа! Другото име на Господ било случайността. Или както казва Айн Ранд "любовта е най-големият подарък, който получаваме за всичко, през което преминаваме в живота си!..."

                                                                                                   край