"Не ме търси повече...
Просто... спри. Заради мен."
Едва ли има някой, за когото съм писала толкова много. И толкова искрено.
Колко реда изписах за теб? Десетки? Стотици? Повече?
Стигнаха ли? Не. Имам още какво да кажа. Толкова си непредвидим, че първо ме оставяш без думи. А после, когато си тръгнеш? Тогава започват да напират с риск да се излеят като спрайт, след като си разтръскал кутийката.
М-да. Това правиш ти с мен. Изнервяш ме. Разсмиваш ме. Разплакваш ме. И накрая ме караш да онемея.
***
"Тъй като не ми даде шанс да се видим, ще ти обясня сега...
Исках да поговорим."
Боли, знаеш ли? Естествено, че не. Днес много мислих. Прегледах всичките неща, които съм писала за теб, и се хванах за главата. Пет-шест са. Звучи направо смешно, но за мен са много, защото писането е абсолютният ръб. Универсалният отдушник. Тогава, когато имам да кажа хиляди неща, но няма на кого, а и не искам да звучи, сякаш драматизирам. И какво излиза? Че си ме карал да танцувам по перваза не един път. Но съм из ...