Нещастникът
Омерзението му нямаше граници. Селото му беше тясно. Хората му изглеждаха грозни и тъпи, каквито си и бяха, дори на селското хоро. Танцуваха сериозно-съсредоточени. Не забелязваха съседната девойка или момък, камо ли цветята по поляната. Казанът с курбана задържаше погледите им. Миризмата на варено агнешко дразнеше ноздрите им, но не по приятен начин. По-скоро ги озлобяваше. Представяха си, как пред тях се е наредил съседът с канчето си, макар да "не заслужава" тоя ред.
Виждаше огорчението им, настървението за отплата. Силата на грозното, което струеше от очите им. Сивите дрехи, точно като мислите им. Като лош дъх на развалени зъби. Като умряло животно, озъбено и настръхнало.
Тогава видя НЕЯ.
Не беше по-различна. Не беше и по-красива. Очите й обаче...
Даааа...това бяха РАЗЛИЧНИ очи. Не се впиваха в казана. Не режеха въздуха така жестоко. Нямаше го тоя полъх на гнило и смърт.
Приближи се към нея. Не посмя да я докосне, но впи очи в нейните.
После, преди да издъхне... за миг си спомни какво видя там... беще една дума, образ, пожелание, присъда - "НЕЩАСТНИК!"
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Станислав Ван Дер Осмозов Всички права запазени
