Нещата от живота

          Когато бях малък, на Бакойците живееше една баба Бона. Беше прочута най вече със своята свидливост.

          През зимата, баба Бона режеше парцали, после ги пресукваше, намотаваше ги на гранчета с помощта на мотовилка и ги занасяше да ги боядисат в ярки цветове.

          През лятото сглобяваше стан, запретваше ръкави и започваше да тъче шарени черги.

          Аз ходех да ù суча масури. Тази работа ми доставяше голямо удоволствие. Нашите бяха доволни, че не се скитам по улиците  със селските гаменарии, а и, че ще бъде добре да се уча на труд. Особено ми беше приятно да наблюдавам как баба Бона изработваше шарките – ред след ред. Някои шарки ставаха толкова весели, че ме караха да подскачам от радост! Други пък изглеждаха тъжни... Попитах баба Бона не може ли да слага само весели шарки.

          - Не може – каза тя. – Шарките на чергата са като нещата от живота. Понякога са весели, друг път пък са тъжни. Редуват се. Но тъжните неща са по-много. Веселите са по-малко – затова толкоз им си радваме... 

            В края на лятото, когато изтъка всички черги, баба Бона ме повика и рече:

           - Дече, ти много ми помага това лято, затова сега искам да ти се отплатя. Вземи тези орехи и бъди жив и здрав! И догодина пак да дойдеш!

          После ми смигна заговорнически и ме изпрати до портата.

          Вървях към къщи и стисках в шепа трите ореха в джоба си. Имаше нещо  потайно в тази работа! Бях сигурен, че тези орехи са вълшебни! Представях си, че когато счупя първия от тях – от него ще излезе златна колесница... От втория сигурно ще потече несметно богатство... За третия – моята фантазия нищо не подсказваше. Затова нямах търпение да се прибера в къщи, за да видя какво има в орехите – особено в третия!

          Първият беше черен отвътре.

          Вторият – също ...

          Третият, обаче... Е, поне ядката му беше цяла! Извадих я внимателно, сложих я на масата и потънах в дълбок размисъл за нещата от живота.  Най-трудният въпрос пред мен беше как да разделя тази ядка на пет равни части – толкова бяха членовете на семейството ми и аз исках да ги почерпя – все пак това беше първата ми заплата!