Излезе на чардака и погледна към небето. Време беше. Наметна си жилетката, нахлузи галошите и с куцукане тръгна към пътната врата. Бавничко я отвори и притвори и се отпусна на пейката. Загледа как слънцето се затъркаля откъм Кольов баир надолу, надолу, после се скри за малко зад Черната кория, после пак се показа и като че ли и помаха за сбогом. Въздъхна и помаха и тя...

Не помнеше откога бе придобила този навик. Смяташе, че ако не изпрати слънцето вечерта, на другата сутрин няма да чуе гласа на Савкиния петел.

            Селцето пустееше. От около стотина къщи, едва в двайсет имаше жива душа и всички до един бяха по-млади от нея. Всъщност беше единствената, дето гонеше деветдесетте...

            Шосето все повече приютяваше глухарчета и маргаритки. При всички кметски избори се даваха обещания да го оправят, а после по традиция ги забравяха. Пък и имаше ли смисъл... Това шосе  се употребяваше само в петък, когато идваше камионетката с хляба и пощата, много по-рядко идваха роднини и купувачи на изоставени имоти. Тишината се разкъсваше от два-три петела, магарето на Рачо, кукувицата напролет и вълчите песни зиме...

- Бабо Данке, бабо Данке, къде си ма? - дотича съседката Савка - пълничка, енергична и добродушна, пенсионирана медицинска сестра, която в селото наричаха "д-р Куин лечителката", защото беше най-достъпната медицинска помощ, която можеха да получат тук и хората, и животните.

- Тука съм. Къде да ходя по това време. Нали знаеш - слънцето изпращам. Ела де, седни за малко.

- Обади се внук ти Звезди от Америка и каза, че си е в София и че в петък ще дойде да те види, и още каза, че ще си води приятелка...

- Леле-мале, дочаках най-сетне! Увря му акъла да се ожени най-накрая. Сега мога спокойно да умра... А ти - от утре до петък си на ангария при мене. Да пооправим къщата за гости, че не ме държат ни краката, ни ръцете.

- Няма страшно - засмя се Савка - ще се справим. Като му ударим по една ракийка и докато се обърнеш, всичко ще е тип-топ. От мене работата, а от теб ракията...

- Е, хайде, върви да почиваш, че утре рано-рано ще те чакам - надигна се старицата и тръгна към къщата.

            Дълго не можа да заспи. Господ, който толкова дълго я държа на този свят, най-сетне чу молитвите и - Звезди си е довел невяста. Сега вече щеше да умре спокойна. Сега вече ще може да разкаже...

            Дните до петък минаха като сън. Савка изтупа, изми дъските, смени чергите с нови, подреди долапите. Дори на кучето сложиха новата каишка, дето внукът я  беше донесъл още преди две години от чужбина.

            В петък от рано седна на пейката и зачака. Слънцето - и то любопитно -  не бързаше да се скрие. Топло и беше и отвън, и отвътре. Само товарът да не беше... Но скоро и от него щеше да се отърве... Накрая - избръмча необичайния за селцето шум на пристигаща кола. Бяла беше и много лъскава. Спря пред нейната къща. Само Савка я видя (то не че имаше други комшии по-наблизо де). Звезди се беше източил за двете години, през които не го беше виждала. Очите му бяха черни като на баща му, а косата - мека и къдрава като на майка му... След него ситнеше дребничко момиче с дънки и очила, а косата - къса, стърчаща като таралежови бодлички и прошарена.

            Звезди се приближи и я прегърна. Уж нямаше да плаче, пък не се сдържа и се разциври.

 Момичето се приближи  и протегна ръка.

            - Добър вечер, аз съм Нели - и също я прегърна.

            - Ми, хайде, влизайте, влизайте - ама и аз съм една - на вратата ли ще ви посрещам. Влизайте да вечеряме. Сигурно сте изморени, а аз съм сготвила пълнени чушки, както ги обичаш. Има и салатка и ракия, само хлябът е сух, но нищо, ще го препечем.

            На светлината на лампата къщата изглеждаше някак празнична и звучна. И то не като онези звуци от телевизора, а живи и топли от човешките гласове...

            Сипваше им, говореше и се отдръпваше малко да им се порадва отдалече. Сякаш се страхуваше, че ще изчезнат като сън призори. От време на време избърсваше някоя издайна сълза от очите си. После ги настани да си легнат и пак се взря в тавана. Трудно и беше да заспи. Странно  беше, че в съседната стая някой диша, дъските скърцат... После се сети за другото и заплака...

            Стана по тъмно. Савка и прехвърли през комшулука цяла тава с мекици и кана подварено козе мляко. Младите се раздвижиха и къщата отново зазвуча. Седнаха на масата и хапваха с апетит. А на нея  не и беше до ядене. Едва-едва преглъщаше...

            - Сега, деца, трябва да ме чуете. Дълго чаках, но сега вече нямам време. А е важно...

            Внукът и момичето я загледаха втренчено.

- Това, което ще ви кажа, е историята на един грях, който от години носи в Звездевият род всяка майка, родила мъжка рожба... Звезди се усмихна и погледна към левия си лакът, където тъмнееше малък звездовиден белег - родовия белег на всеки мъж от рода на Звездевите...

- Да, сине, точно за това става дума. Чувал си историята, но заради момичето пак ще я изслушаш, пък и не всичко знаеш, и не всичко е така, както го знаеш...

Било отдавна... През турско... Левент бил хайдут Звездю. Хем хубав, хем страшен. Върлувал с четата си из горите, грабел, стрелял, отмъщавал на злосторници... Като се кротнал, слязъл в селото, грабнал от хорото най-личната мома - Яница,  и създал дом. Родил му се син -хубавец, а на левия лакът имал белег като звездичка. Много се радвал хайдут Звездю, много гърмял и много вино изпил, че му е белязана момчаната рожба. На другата година невеста Яница пак родила син, но той нямал белег. Разлютил се юнак Звездю и хвърлил детето в реката: "Това дете за мома е зачевано, няма да стане от него мъж - пушка да държи и кон да язди" - обяснявал той на разплаканата си булка. После имали  женска рожба - Сълзица я нарекли. А следващото пак било момче и то с белег над лакътя...

      Селската знахарка научила Яница как да запази небелязаните мъжки рожби живи и без да скърши хатъра на проклетия си мъж. С отвара  от змийско биле и дървена клечка, оформена на крайчето като звезда, на детето се правел белег още след раждането. Така започнала да се предава тайната от свекърва на снаха, защото не се знаело как ще се пръкне мъжката рожба, а мъжете вече се гордеели със способността си да предават белега... Пуста мъжка гордост, пуста женска орис...

Кога се зажених, свекърва ми се беше поминала, та още на другия ден след сватбата нейната свекърва ме привика в собата си и ми даде ето това. Баба Данка извади от сандъка една малка дървена кутийка, в която имаше малко шишенце с черна течност и клечица.

      - Внимавайте, като го бутате - отровно е. Змийското биле по кожата изгаря, но ако се изпие - смърт носи... Та това е тайният грях на невестите от Звездевия род, който всяка от тях  носи в гроба си...

      Кога се роди баща ти, бях сама. Свекърва нямах, а старата баба беше вече починала, не смеех да се доверя никому и макар уплашена до смърт, но му сложих белега, и с него плаках от болката... А като се ожени за майка ти, все не можех да намеря сгода да и го кажа, пък и то тогава децата вече се раждаха в родилния дом в града, но като отидохме да те вземем, първа влязох и взех да те глася и тогава пак за този пусти мъжки хатър - белязах те, чедо. Още помня как заплака и ме гледаше учудено с тези твои черни очи. Още помня и очите на майка ти: "Това ли ви е бил родовият белег ма, мамо? Та това да не е добиче, че да го жигосваш!"

"Тъй трябва чедо - и рекох - Тъй са ми поръчали неживите преди мене и аз дума съм дала, и ти тъй трябва да сториш, като се ожени момчето ти и внук ти се роди..."

"Луди сте, всички сте луди за връзване. И целият ви род е луд" - изсъска снахата и не ми проговори до смъртта си. Но не ме издаде. Като гледаше как се радваше баща ти и как сияеше като видя звездичката, явно реши да ме пощади... После отидоха в града. То на село ни работа, ни школо за тебе, та прави си бяха. Радвах се, кога те пратеха за малко - все е нещо. После баща ти се помина, ти замина да учиш първо в София, после в Америка... Кога се разболя майка ти, прати да ме извикат. Отидох да я видя в болницата - само едни очи и бяха останали. Поръча ми, като се зажениш, всичко да ти разкажа за това безумие, тогава щяла да ми прости от небето... И ето аз  се изповядах, сине, и пред двама ви и нека този женски грях за мъжки хатър с мене да си отиде от грешната земя...

      Избърса сълзите от очите си и като гледаше някъде встрани и надолу към напуканите дъски на пода, промълви:

      - А вие... кога ще тръгвате?

      - Надвечер. Сега ще и покажа къщата и двора и после ще тръгнем...

      - Добре, чедо, аз ще ви приготвя нещо за из път дотогава...

      Влезе в къщи и коленичи пред иконата в собата:

      - Господи, прости ми, че се усещам толкова лека... Всичко разказах и съм готова да ме прибереш вече. Време ми е, Господи, пожали ме...

      Отвън на пейката момчето и момичето мълчаха.

      - Странна история, не мислиш ли? Тази жестока традиция, колко поколения жени е държала в капана си... Чак ми стана страшно... - потръпна с рамене момичето.

      - Затова и аз донякъде се радвам, че няма да остана тук. И забравих да ти благодаря за услугата.

      - Моля ти се, за какво са приятелите! Ако трябва и в Чикаго ще дойда, за да жигосам мъжките ти рожби - усмихна се накриво момичето.

      - Сега виждаш ли колко съм бил прав - тя е от друг свят. Как да я погледна в очите и да и кажа: "Бабо, аз  съм влюбен в един мъж и ние с него живеем заедно от две години ...". Не мога да и причиня това. Няма да го разбере. А и достатъчно е страдала...

      Слънцето пак започна разходката си по хълмовете - бавно, бавно... като че се боеше да не се убоде на игличките на боровите върхари... Старицата седеше, гледаше го и мълчеше. Не му помаха... Стоя, докато се стъмни... Звездите се показаха - големи и истински. На тях е кръстено селото, на тях, а не на онзи непрокопсаник, както се разказваше в легендите някога. Като ги  погледнеш, и те мигат пущините, всичко разбират, всичко знаят, ала мълчат. А да мълчиш е най-страшно...

      Надигна се и влезе в къщата. Дървените стълби скърцаха изпод нозете и сякаш питаха за нещо отколешно... В собата, на шкафа под иконата още стоеше шишенцето със змийското биле...

      Отвори го, отпи и се прекръсти, но не погледна към иконата... Бавно преглътна, после легна на одъра, без да се съблича, и впери поглед в прозореца. Звездите надничаха иззад пердето и я гледаха съчувствено като грешни невестини очи...