Невидимата забележителност
Какво е станало в миналото не зная, но в един момент установявам, как моите родители нещо са се били поразсеяли и са пропуснали да ме кръстят. Та да е било някъде къде на позазряла възраст - решавам да я върша тая работа. Но фактите са си факти. Един от тях бе, че когато дойде редът на въпросното светло събитие аз отдавна, отдавна вече бях разкъсал пъшкула си на инфантилност. Сиреч съвсем самостоятелно реших:
Ще се възползвам от съдбовното си право еднолично изразявайки волята си къде по-конкретно да бъде въпросното ми Божо просветление.
Че така де!
Пожелах си!
… ритуалът по присъединяването ми към ортодоксалното лоно на християнството да бъде извършено на Кръстова Гора.
Такааа…
Организацията е в ход.
Кръстница!
Гости!
Дата!
Час!
Трансфер!
На въпросното място сме!
Обстановката е на шест.
Идва моментът!
Ритуалът започва!
Всичко си върви като по канон.
Аромат на здравец!
Ухание на миро!
Приглушена светлина!
Задухът на стелещият се коктейлен дим!
… от тамян и восък!
Пръщението на вощеници.
Напевът на Отчето!
…мъж снажен, левент и пъстроок!
…с приятните за района на Родопа-обертонове!
… с глас балканджийски!
… типичен - обемен плътен, гърлен и дълбок.
Както казах всичко си е по канон.
При това от клас изискан - дори висок!
А като за финал на този красив ритуал Отецът рече та отсече! Редно било да ми е ясно, как до три пъти трябвало да дойда на това свято място. Ама аз нали понякога не стоя мирен… И докато чакаме да ми приготвят полагащи ми се към кръщенето неща се усмихвам на Божия служител и го подкачам:
- Ахааа… Значи Отче и тук няколкократното трябва да захождаме - като за Хаджа. Или що се ка’а тама дека да си верен на Аллаха три пъти требе да избикаляш камъка у Мекка! – Отеца отваря широко очи, поглежда ме някак си отвисоко и усмихвайки ми се добросърдечно изрича:
- Не светотатствай чадо мое – особено пък в този празничен за тебе ден. Да си знаеш, че Бог е един за всите нас! Точно и поради това - принципите Господне са еднакви и при нас правоверните и при повечето друговерци. Виж при езичницетеее... Там работата е друга.
- А Отче ти знаеш ли защо е тъй?
- Как тъй?!
- Имам в предвид защо точно три пъти е потребно да идвам?
- Не точно три пъти, а най-малко три пъти! Иначе може да дойдеш толкова пъти колкото ти сърце и душа искат. Ма пък колкото за това защо е най-малко три пътиии… Вярата наша е вяра на Божието триединство. На Господ - синът Божи - Христос! На баща му Бог Отец! И на Светия Дух! Та и за това е редно пред всеки един от тях по един път да застанеш. И си е най-редно това да го сториш на мястото, на което си приел Правата вяра. Така всеки от тях ще може да ти даде неговата си благословия.
- И кога да е следващия път?
- Еее…! Вече за това точно, не мога да ти кажа нищо. Но си мисля, че то мястото само ще те призове това да го сториш. Щото то е също като урокът сред мрака на невежеството. Урок пожизнен е това!
- Как като урок?
- Ами ти като учиш наизуст дълъг стих - само веднъж ли го четеш?
- Е не! Няколко пъти.
- Ето! Видя ли! И с посвещаването, в която и да е вяра пак е така!
- Ха! А знаеш ли Отче сега като ми казваш това какво ми идва на ум – и го поглеждам, а той повдига ръце и рамене и ми се усмихва недоумяващо, при което аз продължавам – Присетих се, че като съм бил в училище и чета нещо си е едно. Пък после като взема да го уча, за да мога да го кажа на изпита, или пък да го напиша на контролното си е съвсем друго. Но да вярно е това с потретването. Даже при третия път начинът по който го виждам същността на самото съдържание понякога наям нищо общо с едното му първо прочитане.
- Това започнах да ти казвам и аз! Че и с вярата дадена ти с Божия намеса пак е така като със суховатото несветско учение. Ама ти бързаш да говориш! Та това от мен да го знаеш - може да стане тъй, че всеки път като идваш тук на това благодатно място, възможно е все нещо ново да виждаш или почувстваш около правата вяра Господна. Или пък ей така нещо простодушно, но ново от живия Живот да научаваш.
- Аахаа… Ама това дето ми го казваш то от самия характер на мястото ли идва или е по други някакви си други там ваши църковни причини?
- По-скоро е щото тук за пръв път очите на Душата ти са се отворили към Правата вяра. Но то ти си зрял човек. Предполагам знаеш, как дори и на Душата ? трябва време, за да се научи да вижда Божиите намеси.
- Добре Отче ще се постарая да я изпълня тази ти тризаръка – отговарям аз и както е прието след такъв ритуал му целувам ръка.
Ритуалът свършва окончателно и после всеки кой от къде е!
Минават няколко години и мен не знам какво ми се чукват сачмите, но нещо с огромна сила започва да ме дърпа към Родопа. Ей така мира не ми дава. Ама направо зов като онзи на първата ми в живота голяма любов. Сякаш, че някой, някоя, или нещо си непрестанно ми нашепва, как на всяка цена трябва да отида там - при това точно сега. За това и решавам, че може пък наистина да е настъпил моментът, в който за втори път да е необходимо моето явяване при онова Святото място. Но за да прикрия този си необясним обсесивно импулсивен зов пред моите познати се аргументирам, как искам да напълня от Кръстова Гора лековита вода. Даже си измислям точно за кой мой роднина е това. Пък за останалата твърдя, че съм планирал да я раздам като благороден водолей на близки и познати.
Вече си е късна есен.
Къде първата третина на ноември.
Може би и за това предната седмица имаше по-така ранна студена вълна. И то бяха едни бури, и едни снегове - то бе чудо. После синоптиците заговориха за глътка топъл въздух, като за последно тази година. И познаха. От около три дена времето е по-меко. А за петък и за събота също го дават към добро – даже и хубаво да бъдело. Но за кратко. Та слушайки така благоприятната прогноза се опитвам да уговоря тоз, оня да дойде с мен.
Уви!
Всички се посукват:
„Дрън мрън! Рисковано било по това време да се ходи по планините! Мрън дрън! Имало опасност да ни хване времето! Дрън мрън! И да останем там докато почистят! Мрън дрън!”
С две думи писано ми било да съм сам. Така или иначе отказите не ме спират. Хвърлям в багажника четири десетлитрови бутилки и много рано сутринта тръгвам. Времето е една малка есенна приказка за пътуване. Първо отивам къде северна България. И след като свършвам това онова „опъвам жилата” на юг. Към четиринадесет и тридесет съм в подстъпите на Кръстова Гора. Оказва се обаче, че бурят от миналата седмица си е забравила това онова на пътя. По целия северен склон се е задържал сняг. При това никак не малко. Видяното вече ми дава и обяснение защото имаше толкова интензивен насрещен поток в този иначе крайно глух път. Ама понеже съм с малка и крехка колица спирам пред пряспата, замисляйки се какво да правя. Но докато умувам виждам, как едно Отче с доста престаричък Опел почти на летящ старт щурмува снежния участък. Викам си: „То вярно че Отчето шофира с Божията помощ, но пък това може и да значи, че по-горе пътната обстановка не е толкова зле. Ще походя пеша! Пък каквото ще става да става!”
Оставам колата - и тръгвам. Правилно съм предположил. Оказва се снежния капан е до втория завой. Само някакви си триста – триста и петдесет метра са с трудна проходимост. После асфалтът е все още мокър, но достатъчно чист дори за тротинетка. Това ме окуражава и решавам:
„Връщам се обратно. Първо ще напълня вода от долното аязмо, че е по-близко до колата. Хем ще съм си готов за утре сутрин. Пък после ще се кача да налея от горното аязмо и да мина през храмовете и параклисите!”.
Така и правя.
Но нали напред назад тичах с тубите, минавайки през входната арка си поглеждам часовника… Леле! То станало четири и нещо след обяд. Влизам в новия храм – а то вътре като космическа пустош. Няма нищо общо с онова време когато ме кръстиха. Двама човека – мъж и жена седят на столовете от страни, гледат в една точка - и толкова. Паля си свещите и докато стоя пред олтара се сещам за думите на Отчето - дето всеки път до третото от идванията ми съм щял да се явявам пред някое от Божието триединство.
Ако честно – нищо такова не установявам.
То не, че нещо съм и очаквал – амаа…!
Но ми беше интересно!
Защото нали пък при толкова силен позив при това по това никое време на годината да дойда чак до тук, не може то да си съвсем пък ей така. Колкото и да не съм навътре в светско църковните тайнства и дела все някакво що годе земно и логическо обяснение ми се струва, че трябва да има. За това и се позастоявам. Дори се пооглеждам с идеята да запаметя повече детайли с ясната надеждата - как ако не сега - то поне по някое време… Там някъде по-късно и по напред в битието може пък и да ми дойде някакво си просветление по въпроса.
До тук с логико-философските размисли.
Влизам в малкия стар параклис.
Значиии!
Да е било, да е било - къде пет без петнадесет.
Даже се сещам как си мислех си, че той пък ще е съвсем празен!
…но не!
Вътре почти до олтара на едно столче седи дребна възрастна женица.
С гръб към врата е!
И нещо си мънка!
Разбирам – не ме е усетила, че съм влязъл.
За това заявявам на висок глас:
- Помози Бог! И добър ти ден бабче! – завършвам поздрава си аз и я виждам как почти подскача на място.
Шумно си плуюе в пазвата. Обръща се съм мен и буквално по митничарската ме сканира от главата до петите. Остава така петнадесетина секунди вторачена в лицето ми. След което смирено склопва ръце пред гърди като за молитва. Поглежда към тавана. Прекръства се. Затваря очи и изломотва под носа си едва доловимото:
„Исусе Христе, благодаря ти!”
След което с грейнали от радост очи ме поглежда усмихва се и казва:
- Хайде бе Момче. Много се забави. Знаеш ли от коги те чекам?
- Мен ли!? – недоумявам аз.
- Теб! Точно теб!
- Благодаря ти бабче! Не съм очаквал някой да ме чака тук! Но така или иначе това дето ми каза прозвуча много мило! – въртя глава и понеже от старицата ми лъха на познатост решавам да и вляза в закачката – И от кога така ме чакаш? Ако това разбира се не е някакъв църковен секрет!?
- Че от коги я! Ми тъй кат’ са замисла къде нейде си от пладне нататък!
- Ахааа… И що пък точно от тогава? – решавам да се шегувам аз.
- Ми тоооо… Таковатааа… - леко се сконфузва старицата - Щото то нали из онез дни тук беше много фъртунясало… То и за туй сняг по пъта колко щеш. И си помислиф, че те орицата сигур га я видат по-доле онаа големата преспа и са поповръщат – замислено си оправя забрадката и после ме поглежда право в очите и уверено добавя - Ма на мен един глас ми рече, да те чекам! Щото то па не мой тъй на денят този голям днешен, ча па съвсем никой да не порачи у тоа свят храм Господен да не улезене.
- Така, така! Права си ша занеш! Наистина и аз видях, как доста хора се връщат надолу. Даже мислих, че нещо кръщене или сватба е имало тук някъде. Ама на – забавих се! Наложи ми се първо къде по на север една работа да свърша че – на! Чак сега сколасах. Е какво!? Казваш цял ден никой не дойде тук – а?
- Никой чадо! Никой! В другия храм имаше тоя оня… Ама туканка - на! Никой са не сбърка да е дойдел. Ей го на! От зарана до сеги ти си си първия де улизаш тъдява. Ама язе нъл’ си знаех, че ша до’деш - и та чаках. Ама тя булката ти де я?
- Няма я!
- А праятелката? Щото каза ми гласът, че с друг човек някакъв си се канил да довадаш сама.
- Така беше - ама не се получи. Сам дойдох.
- Ааа… Не, не! Не си бил сам! Не си! Бог е бил пред теб, а тизе подире му си дошул.
- Добре! Нека е така.
- Ама убу си сторил! Че то днес нали ти рекох - празник е голям!
- Какъв? Аз не ги знам много църковните празници.
- Ааа! Свети Мина е днес! На всичките семейства е той закрилник. Па то е лоша поличба, ку никой го не уважи. И за празника па и най-вече за храма не е добре това. Че аз пък нъл’ за него за божията обител са грижа… Иии… Малко повечко мъка ми придойде, как па цял ден па ни един човек да не улезне тука у святата котурка Божия.
- Ето! Значиии - на линия съм. Това спасява ли положението?
- Веч’ туй си е друго. Ма то ша видиш - храма ша ти са отблагодари за стореното от теб уважение.
- Добре нека така да е както го казваш. Ето сега една паричка за свещичките! Ето за храма. Ето и една за теб!
- Не, не, не! Защо за мен?
- Как защо?! Нали каза, че си ме чакала. Купи си нещо сладичко почерпка от мен за празника!
- Не, не, не! Аз на храма ша ги оста’а.
- Как така не, не, не! Аз на сърце имам за теб да са. За мое здраве да се черпиш де! А ето нали и за храма оставих. Моля те! Вземи ги! И си купи нещичко за почерпушка. Нека по случай празника да е!
- Добре щом е за празника и на сърце си имал за мен ще си купа нещо!
- А бабче, я ми кажи, как е по-добре? Да си наема стая в Борово пък да прекарам тук полунощ и после да отида да спя там? Или да си наема стая тук някъде в хотелската част на манастира?
- Ооо…Чадо не оставай тъдява.
- Тъй ли? И защо!? Нали казват, че трябва да се преспи тук някъде! Или най-малко да се изчака да премине полунощ.
- Така де, така! И за нощуването и за преспиването. Ма то азе си мисла ка’ времето па ша са влоши. И то много лошаво ша да го бъде. А ти нали рече, че си къде от далек’.
- Така си е! Не съм отблизо! А ти от де знаеш, че ще е лошо времето? Казаха още едно денонощие щяло да е добре. Точно колкото да преспа и да се прибера.
- Не, не! Не оставай! Както азе си знам старите кокале… Що’ ма въртат кат’ на шиш, то искат да ми рекат, че ющ’ от зарана ша да фартуняса. Па може и къде седмица все такову да си бъде. И не шъ да моиш са прибра.
- Ха така! И какво да правя сега? Бил съм толкова път и то за нищо ли?
- Не е за нищо. Нали ти рекох! Храмът веч’ ти виде добрината. Ама я ти ми речи за това - ти засопиваш ли бърже?
- Не ми е проблем. Заспивам когато си поискам.
- Това е добре. Значи легаш тука на пейкята. Затваргаш очи и засопиваш! Па язе къде след четвъртинка час ша си та събуда. И те ти на - готово! Все едно, че си попреспал на Кръстова Гора. Па после си може да си ‘одиш.
- Еее… Ама как така да си хода? – питам учудено аз.
- Така! – отговаря ми малко по рязко тя и явно съм направил някаква гримаса, защото бабчето започва да се оправдава - Ама не, не! Не си умувай, че та натирвам. Ку си искаш остани! Ма са плаша да та не фане фъртунята. Че то по нашите места тука ‘наш ли колко мно’о е люта тя.
- Добре! Така ще направя! Ама нали няма да ти преча, като дремя?
- Няма! Ти поспи! Па язе ша да са помола за теб да са върнеш по живо, по здраво.
Правя го.
Опъвам се и почти на момента съм заспал.
Събуждам се от топла грапава ръка, която ме гали по лицето.
Стряскам се. В първия момент не мога да се ориентирам къде съм и какво става. Но благия глас на старицата ме връща в реалността:
- Хайде момче! Време я. Ако не тръгнеш до час после ша ти е възкъсно, че и къде нанагорно дори от Родопа да излезеш – каму ли чака у вазе си да доходиш.
- Благодаря! – усмихвам и се аз, потърквам очи и се готвя да изляза, но тя ме спира с думите:
- Ааа…! Чекай, чекай!
- Какво има пак?
- Трябва нещо да ти подара!
- Какво, нещо? И защо пък да ми подаряваш?
- Така се прави на днешния празник. На всеки, който е улезнал пръв или си излезнал последен от храма му са дава по нещичко. Така сака свети Мина…
- Ама какво ще ми подаряваш! Недей сега! То нали тук всички неща са на храма.
- Чекай, чекай! Тъй то е редно да се прави – засуетява се бабката, след което отива до олтара, там има купа с някакви цветя, взема две цветчета и ми ги подава – Ето заповядай! Дар за това, де уважи храма. И още и духът на свети Мина на днешния му празник. Тез’ цветенца, азе отзарана ги донесох. Мои са! Не са на храма.
- Много ти благодаря – казвам и аз, навеждам се и ? целувам ръката – Жива и здрава да си бабче! И все така да се грижиш за тази Божия светиня. Ти по принцип от къде си?
- Ам’ тукашна съм си! В Борово си живеа!
- Ами ако си от селото - искаш ли да те закарам? На път ми е!
- Не, не! Аз ша поседа още малко! Той едно от Отчетата де не спи в манастира ша си ма изпроводи до назе си. Ама ти тръгвай, тръгвай! Аз съм са помолила на душата на Родопа, че и на духа на свети Мина, па и този на храма, че той па нали се дума Светата Тройца… Та всите Те да та закрилат по пъта за дома. Ти само са не бави много ако спираш да отдъхваш. Че да н’ тъ стигне фъртунята. И умната с т’ва возило ей! Че то я колко народ са затри по друмищата.
- Няма! Обещавам ти да карам бързо, но и внимателно.
Тръгвам.
Спускам се надолу по склона, а от запад лелеее… Едни сиви облаци така са затиснали небето – направо са го сплескали под тежестта си. Казвам си ще ги изпреваря. Ама то планина. Не можеш да караш много бързо. Дори в един момент лошото на времето бая се усети. Особено между Бачковския манастир и Асеновград. Въртя листа и малко клони ми хвърля по пътя. И не знам молитвите на бабчето ли помогнаха, но ме пусна Родопа да си тръгна от нея без инциденти.
Че така след като излизам от Пловдив си викам: „Вече няма страшно! Ще подремна малко!”
Отбивам на някакво уширение до една бензиностанция. Заспал съм почти веднага. Събуждам се от странен шум. А то две три клончета от храста, до който съм спрял се вмъкнали в леко отворения прозорец и стържат. А от горе се чува, как клоните на дърветата здравата потракват. Излизам от колата – лелеее! На всякъде вихри от листа. Поглеждам нагоре – ужас. Небето в някакъв си зловещ контраст като разделено на две! На юг сиво и тъмно, а на север звезди и луна която облаците всеки момент се канят да погълнат.
Сещам се за думите на благата бабка скачам в колата и газ. Прибирам се у нас къде два и половина след полунощ. Бях толкова уморен, че дори не си спомням, как и какво съм правил след като съм затворил външната врата. Осъзнах се чак като отворих очи. Не мога да разбера кое време е. Оглеждам се. Сака на средата на стаята. Обувките ми пред гардероба. Щорите пуснати. Завесите също. Отварям единия прозорец да проветря, но от някъде става течение и фиуууу в стаята се втурва пръхкав снежен облак. Поглеждам - а то вън навсякъде сняг.
И така си остана снежно поне седмица.
А на мен през всичките тези седем снежни дена бабката, дето си контактува с Родопа планина и със Светата Тройца не ми излиза от главата. След време разказах случката на няколко човека, които са ходили до там, но никой не я беше виждал. Нито пък знаеше нещо за нея. Вече започнах да храня някакви съмнения към себе си или към то цялата случка. Викам си да не би пък това бабче да е някакъв си родопски дух. Щото и на една моя починала баба, която не съм виждал никога някак си ми се стори поне по описанието което съм получавал от родата, че ми заприлича. Ама пък нали тя ме буди, галейки ме по лицето… Пък нали и ръка и целувах - жива и истинска си беше! Цветенцата от нея си бях сложил в една книга.. Но така или иначе няколко години поред почти винаги около 11 Ноември се присещах за нея!
Така мина доста време!
Аз ходих още три пъти до Кръстова Гора.
Специално влизах в параклисчето - но нито един път не я видях.
През началото 2019 година бях на едно събиране с познати. Разказах им, как тогава нещо, някой или не знам какво ме накара да пътувам към Кръстова гора. И в последствие, как буквално на косъм се измъкнах от фъртуната. Но нали вече хранех съмнение за реалното присъствие на бабката - че именно за самата нея си замълчах.
Едната жена обаче каза, как и тя знаела това, че на Кръстова гора се ходи по три пъти. Но добави че когато последните два пъти е била там се е запознала в малкия параклис с много симпатична бабка. Направо настръхнах. Тогава им доразказах аз и за останалата част от моите премеждия. И по начина, по който им я описах пък и може би по диалектната форма на изказа жената която разказа за старицата я разпозна. Развълнуван споделих, как тя е първият човек, който ми говори за тази странна старица. Тук вече се изложиха предположения, че може би е така, защото повечето хора влизат само в голямата църква и си отпътуват. Или пък може и да не са я виждали ако тези, които са влизали в малкия параклис са попадали във време когато женицата я е нямало там.
И тук изведнъж стана още по-загадъчно.
Защото един друг мъж от компанията, който до момента не бе проронил дума, заразказва нещо интересно. Имали болно дете в родата. А той бил в някакво си бизнеспартньорство в Асеновград. И често пътувал натам. За това и поел ангажимента да взима малкия на тези си командировки и да го води до Кръстова Гора. В едно от посещенията си съзрял някаква женица присвита тихичко до олтара да прибира изгорелите свещи. Дожаляло му и подал паричка. Тогава племенникът му го попитал защо предните пъти не ? е давал нищо. А човекът отговорил, че сега я вижда за пръв път. Според племенникът му обаче тя винаги си е била там, просто чичо му не я е забелязвал. Човекът си призна че първоначално отдал това на чистата детска фантазия.
Преди да си тръгнат решили да похапнат на пейките пред храма. Разказвачът на настоящата история решил все пак да провери дали племениика му казва истината и споделил случката с бабата на клисаря от големия храм. Който от своя страна тутакси се усмихнал и отвърнал:
„Ааа това ни бабче си е нашата невидима забележителност. Страхотен чешит. Може да стои до теб и да не я видиш. Показва се само тогава, когато и на този, на който тя си реши да се покаже. А как го прави и защо решава този да я забележи, а онзи не - само тя и един Господ си знаят.”
След този пояснителен разказ човекът от компанията завърши с думите:
„Че така де. След това всеки път я виждах и ? оставях по нещичко. Но племенникът ми до последно много си я харесваше!”
Тук вече в разговора се намесиха и други от компанията и за жалост установихме, как въпросната старица е починала някъде в периода между края на 2014 и началото на 2016 година.
Но така или иначе тогава най-сетне успях да установя, че тази бабка, не е видение или случайност като присъствие, а си е била от плът и кръв. Плюс това е с нещо като специална мисия там. Или по друг начин казано доброволен пазител или духовен пътеводител във въпросния храм.
А за другите неща, които ми се случиха тогава и досега нямам нормално човешко обяснение.
Но от тогава вече си го знам това!
Умее си ги тя - магическите номера
…таз чаровница - Родопа планина!
Послепис:
Септември месец 2019 година ме канят в една група Пътуване из Родопите. Но то нали телефонът ми не е с кой знае каква камера и снимките са ми малко калпави. За това и публикувам само две или три мои. Един ден участничка в групата предлага освен снимки, който желае да напише нещо за пътуванията си из Родопа. И аз написвам този разказ за това мое преживяване и го публикувам там. След час получавам въпрос дали знам името на жената. Отговарям че не го знам. Но те ми пращат снимки и дори видеоклип, в който някаква бабка пее молитва до кръста. Там вече я разпознавам. Има участници в групата, които знаят името ?. Казвала се е Елена Бедрова от село Борово. А според други публикации в нета, които откривам след диалозите си в групата тази свята женица дванадесет години до самата си кончина посреща поклонници на Кръстова гора. Успоредно с това се е грижила за параклисите и за малкия храм.
Тук вече спокойно мога да напиша:
„Блгодаря ти бабо Елена, че тогава ме посъветва да си тръгна и се помоли за мен да пристигна благополучно! Почивай в мир!”
© Ригит Всички права запазени