Невидимо присъствие

Това бе третият път, когато Катрин Формар се преместваше да живее и то само през последните две години. Около нея винаги се случваха странни неща и това плашеше съседите или я караше да се чувства толкова неудобно, че предпочиташе да се премести отново. Дори не можеше да се спомни откъде започна всичко.

Поне последния път причината бе различна – приятелят й Джак. Когато се запознаха, й се стори свестен, но с течение на времето разбра, че е пристрастен и към пиенето и към хазарта. Един ден се прибра у тях и половината й вещи ги нямаше, защото й ги бе взел. Седмица по-късно той се върна при нея, умолявайки я да го приеме отново, връщайки почти всичките й вещи. Защото още го харесваше и бе обещал повече никога да не го прави повторно, реши да му прости. Две месеца след това обаче веднъж се напи и преби толкова жестоко, че се наложи да остане за седмица в болница с две пукнати ребра и посинено лице. Онази вечер, когато се случи всичко имаше чувството, че ще умре, но тогава ще случи едно от онези странни събития, които я съпътстваха през целия й живот. Една ръка се появи от нищото, сграбчи Джак за дрехата и запрати на другата страна на стаята, позволявайки й да се измъкне.

Това сложи край на взаимоотношенията им. Издейства ограничителна заповед и веднага се премести на другия край на града, където нямаше шанс да я открие. Колебаеше се дали да напусне Ню Йорк завинаги, но точно в този момент единственото, за което копнееше бе малко спокойствие, без мъже и приятели. Само той  щеше да остане до нея завинаги.

Откакто се помнеше, той винаги бе там. Понякога в продължение на месеци не напомняше за присъствието си, а друг път го правеше всеки път. Тъжните мелодии на невидимото пиано изпълваха съзнанието й, карайки я ту да се разтрепери от страх и да търси източника, ту да се отпусне и да забрави всичко друго.

Замисляйки се, сигурно бе на около десет, когато за първи започна да усеща присъствието му. Дълго време въобще не можеше да го види. С течение на няколко години от време на време започна да вижда облак сив дим с някой от ъглите на стаята или някъде далеч от нея. След това бе музиката. Дори сега, когато я слушаше, не я напускаше чувството, че я чувала някъде. Но така и не можа да си спомни откъде точно.

Имаше време, когато си мислеше, че напълно се е побъркала. Опитваше какво ли не, но така и не успя да се отърве от това невидимо присъствие. То просто винаги бе там, напомняйки от време на време за себе като преместваше някой предмет или се явяваше пред очите й за миг или по-дълго. Накрая се спаси от пълната полуда като си представяше, че не е там.

Откакто обаче се премести в новия си апартамент, нещата станах непоносими. Той идваше при нея всеки ден, изпълвайки съзнанието й с различни мелодии. Не позволявайки й и за миг да се откъсне от него. Катрин не знаеше дали трябваше да се тревожи или да се радва заради това. Той я бе защитил, когато никой друг не можеше да й помогне. Нямаше начин да го възприеме като зъл полтъргайст или друго подобно свръхестествено явление.

И въпреки това се притесни, когато забеляза, че с всеки изминал път, когато го виждаше, й се струваше, че започва да придобива форма. Предположението, че бе мъж се оказа вярно, но с нищо не й помогна да открие самоличността му. Беше млад, но като се има предвид от колко отдавна е с нея можеше само да предположи, че е умрял отдавна. Имаше къса коса, черна, но не бе сигурна в това, защото бе мръсна, както и дрехите му. На височина бе най-малко половин глава над нея и тъмни очи.

Веднъж събра смелост и го погледна право в очите, опитвайки се отгатне какво иска да й каже с всичко, което прави, но той просто изчезна, оставяйки я в неведение. Трябваше да го познава, нямаше какво друго обяснение да си даде. Но откъде? Колкото повече мислеше за това, толкова повече музиката му я изнервяше, казвайки й, че там някъде в спомените си я е чувала. Не самата творба, не мястото, а точно тези две ръце, който я изпълняват – ръцете на привидението.

Изведнъж се събуди. Часовникът показваше четири сутринта, когато чу изпълнението на пианото. Този път бе по-силно от друг път. Не идваше от съзнанието й, а откъм хола. Става, наметна си халата и бавно пристъпи към вратата. Отвори я и надникна зад нея. Не можеше да повярва на очите си. По средата на хола се намираше огромно пиано, а пред него седеше мъжът и свиреше. Щом я чу, се обърна и погледна към нея.

Катрин не можа да сдържи писъка си, когато го видя. Лицето му бе сбръчкано и посиняло, дрехите му - разкъсани и мокри. Водата бавно капеше по килима, но и не бе само тя. Той имаше няколко рани, по главата и цялото тяло. Най-голямата бе близо до сърцето му. Мъжът става и протегна ръка към нея. Катрин ужасена се отдръпна назад.

В следващия миг се събуди от алармата. “Всичко бе просто сън.” Повтори си го няколко пъти, преди да се осмели да стане и да отиде в хола. Бавно отвори вратата и плахо надникна през нея. В стаята нямаше и следа от пианото или мъжа. За първи път Катрин наистина се боеше да го види. Гледката бе прекалено потресаваща гледка за нея. Удавяне! Нямаше никакво съмнение в това, но дори този факт с нищо не й помагаше.

Следващите няколко дни той въобще не се появи пред очите й. Но тя знаеше, че е там. Дори няколко пъти се събуди през нощта имайки чувството, че някой я прегръща. Усещането не бе неприятно, а напротив – топлината му я успокояваше. Харесваше й до как понякога обвиваше ръце през кръста й, почти допрял безплътното си тяло до нейното. Още едно познато нещо, което не можеше да обясни по никакъв начин.

“Аз съм тук за теб, Кат!”. Един ден просто чу тези думи. Толкова се изплаши, че изпусна чинията, която миеше и тя се разби в плочките. Обърна се, но там нямаше никой. И все пак усещането не я напусна. Не звучеше като заплаха или предупреждение, а просто факт. От тук нататък почти всеки ден той шепнеше по някоя и друга дума в ухото й. Бе му благодарна единствено заради факта, че ни веднъж не се бе появил при нея, когато бе навън, на работа или просто в компанията с някой друг.

Докога щеше да продължи това? Толкова дълго бе живяла с постоянната му присъствие, че не можеше да се представи живота си без него. Независимо дали бе страшен или тъжен дух, той бе там за нея. Не знаеше дали случката с пианото бе реалност или сън, но вече нямаше значение. Но и знаеше, че не може просто да остави нещата така. Трябваше да си спомни кой е той, така че да му помогне по някакъв начин. Защо беше тук при нея? Какво искаше от нея?

Изминаха четири месеца откакто се премести за последно, когато се случи точно това, което най-малко искаше да стане. Джак бе открил къде живее. Не го разбра до мига, в който се прибра у дома и завари вратата отворена и той седеше на едно от канапетата в хола, гледайки към вратата. Дори оттук можеше да усети мириса на алкохол. Първата й мисъл бе да излезе преди да е пристъпил към нея и по най-бързия начин да повика полиция.

Побягна, но той я хвана по стълбите и повлече обратно към апартамента й. Бутна я на дивана и започна възбудено да върви напред назад. Тогава Катрин видя, че има пистолет, който носеше в гащите си. Трябваше да внимава иначе като едното нищо щеше да го използва срещу нея.

 - Наистина ли си мислеше, че ще ми избягаш толкова лесно. Няма да се откажа толкова лесно от теб. Толкова много те обичам, а ти постоянно искаш да ме напуснеш.

- Джак знаеш, че не трябва да си тук – говореше тихо и спокойно, без да дава свобода на страха си. Трябваше да измисли начин да се отърве от него. – Има ограничителна заповед. Ако полицията, а тя ще разбере, ще отидеш в затвора. Най-добре ще бъде да си отидеш и повече да не се връщаш. Забрави за мен.

Едва изрече тези думи и той я удари през устата. Катрин залитна назад. Усети вкуса на кръв в устата си. С опакото на ръката си избърса устните си и впери поглед към него, без да знае какво ли ще направи след това.

Изведнъж светлините в ръката започнаха да се палят и гасят светкавично бързо. Някой то мебелите се размърдаха като при земетресение, но такова нямаше. Катрин първа забеляза фигурата до вратата на спалнята си. Не бе го виждала от доста време и в първия миг едва го позна. Една сега разбра, че мъжът всъщност бе младеж на една 22-23 години. Имаше черна коса, късо подстригана. Носеше синя риза и дънки. Нямаше й помен от вода  или рани. Ако не го бе виждала и преди, ако не бе познавала лицето му би казала, че пред нея стоеше жив човек. Но той бе всичко, но не и това.

- Няма да ти позволя още веднъж да докоснеш, моята малка Кат! – извика призракът и на мига изчезна от погледа им.

 С новото щракване на светлините те го видяха по-близо и още по-близо. Джак се опита да го удари, когато призрака бе достатъчно близо, но не успя. Призракът го хвана за шията и изпрати към входната врата. Отвори го и го изпрати надолу по стълбите. Катрин чу как Джак падна надолу по стълбите. Накрая се чу силно пукване. Не знаеше от какво. След малко Катрин се изправи и бавно пристъпи към призрака. Шумът навън й подсказа, че съседите й са чули шумотевицата и любопитни са се показали от вратите си.

Стана и пристъпи към вратата, надзъртайки от нея. Джак бе паднал по стълбите, това не бе толкова важно, но по неестествения начин, по който бе извит врата му можеше да заключи, че си го е счупил. Дали обаче бе от падането или причината бе в призрака? Погледът му не можеше да й подскаже нищо.

До няколко минути полицията бе дошла и започнаха да я разпитват. Не можеше да каже истината, защото малко я промени. Той я бе причакал в къщи, тя се опита да избяга, но той я хванал на стълбите, загубил равновесие и паднал, счупвайки врата си. Полицията й повярва и скоро я остави на мира. Скоро обаче отново щяха да дойдат да я разпитат. Тя нямаше нищо напротив, нямаше какво да крие.

Час след случилото се Катрин отново бе сама, единствено в компанията на призрака. Едва при думите му нещо й просветна и най-накрая си спомни кой е мъжа пред очите й. Но трябваше да бъда сигурна. Побърза към гардероба в спалнята, където пазеше старите албуми още от детството си. Прелистваше бързо страниците, докато накрая не се спря пред една голяма стара снимка на нея и един младеж. Брайън Томкънс, синът на съседите им, когато бе малка. Беше само около три, а той на шестнайсет. Роден талант, който обичаше да прекарва часовете наред пред пианото. Винаги бе обичала да седи покрай него и да го слуша. Ако и един ден не бе при него веднага почваше да плаче и не спираше, докато не го види и не се сгуши в него.

Две години слез тази снимка семейството им се премести и никога повече не го видя.

Катрин остави настрани албума и се загледа в него. Нямаше съмнение, че това е Брайън, може бе само няколко години по-възрастен отколкото на снимката, но нямаше съмнение, че това е той.

- Какво се случи с теб? Как си умрял?

- Три години след като се преместихме отивах с училищния оркестър на едно състезание. Автобусът ни бе блъснат от пиян шофьор, който ни избута от пътя и паднахме в реката. Аз и още трима загинахме.

- Но защо си тук?

Беше се обърнал с гръб към нея и гледаше през прозореца.

- Когато бях в автобуса и водата го изпълваше, единственото, за което можех да мисля, е ти. Исках да те видя още един път, пък било то и за миг. Исках да съзря усмивката, която ме бе пленила от първия път, когато майка ти те постави в ръцете ми. Може да ти се стори странно, но още тогава бях влюбен в теб. И тогава просто се случи. В единия миг бях в рейса, в другия - пред къщата ви. Мислех само да те зърна и да си отида, но щом те видях, осъзнах, че нямам нужната сила да те оставя. Затова се превърнах в сянка, следваща те през целия ти живот. В началото бях прекалено слаб и дори не можех да се явя пред теб с истинското си тяло, но след случилото се с Джак разбрах, че трябва да съм силен, за да те опазя. Радвам се, че го направих. Вече мога да си отдъхна.  

Катрин стана и се приближи към него. Протегна ръка, за да хване неговата, но не можа. Ръката й премина все едно там нямаше нищо. Изгледа го учудена и едва тогава забеляза, че ликът му бавно започваше да избледнява. Последното, което видя бе нежната му усмивка.

След миг Катрин бе сама в стаята. Сълзите се стичаха по очите й и тя знаеше, че това бе последния път, когато щеше да го види.

Четири месеца по-късно по новините на живо съобщиха, че на магистралата бе станала голяма катастрофа. Жертвите бяха повече от десетина.

В първия миг, когато Катрин се събуди не бе сигурна къде е. Наоколо бързаха хора, най-вече полицай и пожарникари, помагащи на жертвите, но никой не й обърна внимание. Една тогава си припомни какво се бе случило и разбра, че е мъртва. За пореден път се огледа наоколо и тогава видя една фигура, която никога не бе очаквала да съзре повторно. Преди дори да се замисли вече тичаше към него, докато накрая не се озова в прегръдките му.

- Този път няма да ти позволя да ме напуснеш.

- Не съм и очаквам нещо различно. – усмихна й се в отговор.

Катрин бавно доближи лицето си до неговото и тогава, за първи път, целуна човека, който бе обичала през целия си живот.

КРАЙ