Година, две, три... и така, докато не станаха десет.

Девети Юли...

Тази дата...

Всяка една година на тази дата аз стоях на гарата от сутрин до вечер.

Чаках ли – чаках... но нищо не се случваше и никой не идваше.

В едната си ръка държах кутия с цигари - ММ, а в другата - лилава запалка. Това беше нейният любим цвят и нейните любими цигари.

Разпечатени и вече почти привършени...

Без нея, всеки един ден бе самотен, но не и днешният. На тази дата аз не се чувствах самотен, не, на тази дата аз я чувствах близо до себе си, близо до сърцето си.

Не ходех на посещения на гроба ù. Не. Аз идвах на посещения на гарата. Тук тя беше до мен. Тук тя беше пред очите ми... Така жизнена и все така красива.

Седнал на дървена пейка и със скицник върху краката, аз не спирах да мисля за нея. Моливът, който беше легнал върху скицника, се търкулна и падна на земята. Сгромоляса се и никой от заобикалящите ме хора не забеляза това, освен мен. Никой не понечи да го вземе и да го вдигне, никой не се интересуваше, че един простичък молив бе паднал на земята. Никой... освен мен...

Наведох се и го вдигнах. С неохота открих, че нямаше какво друго да добавя върху рисунката си.

Беше готова.

Плъзнах дланта си да се разходи из целия лист. Да вплете пръсти в косите ù, да погали притворените ù клепачи, да помилва бузите ù и да потърка леко устните ù.

Това ми беше достатъчно.

Изминаха десет години, но аз така и не я забравих. Не се влюбих отново... не можех. Тя бе единствената за мен и моето сърце.

Извадих и последната цигара от кутията. Завъртях я няколко пъти, помирисах я, а след това поставих филтъра ù между долната и горната си устна. Запалих я. Дръпнах и дробовете ми се изпълниха с дим. Усетих как никотинът си направи гнездо в дробовете ми и как ми се смее подигравателно.

С последната дръпка, идваше и краят на моя ден.

Все още щях да я помня, все щях да идвам на гарата, докато не ме прибереше смъртта при нея...