На бюрото в участъка ме чакаше ДНК-пробата, бях прав, червеният скалп, открит при жертвите и косъма от колета принадлежаха на един и същ човек. Някой ни беше дал жокер, оставяше да успеем да свалим картите. Чистият въздух ободри старика и по пътя започна да си тананика старинен руски романс. На място се разприказва надълго и нашироко, бе мълчал много и сега искаше да излее на воля сърцето си. Далечен роднина на Екатерина Велика, напуснал Русия като дете с родителите си и обиколил почти цяла Европа в търсене на подслон. Той бе учил в няколко университета, но получил солидно образование, преди те да харесат страната и да се установят тук. В това време станал член на престъпната емигрантска организация "Судьба и Родина", което сега отчиташе като фатална младежка грешка. Никой не бе го потърсил в продължение на дълги години, докато един ден не се появил Вадим, когото познавал от скитосването по Европа. В началото поискал само част от оборота на печелившия клуб "Трите рози", а по-късно вече и цялата собственост върху него. Оправдал се, че времената са трудни за "Судьба и Родина" и тя се нуждае от приходи, графът не се съгласил и той решил да си отмъсти като убива едно по едно момичетата му. Заведението добило лоша слава, нервите на Воронин не издържали, продал го на Вадим на символична цена и се оттеглил от сцената. Убиецът вече се ползвал с протекцията на подкупни висши полицейски служители и затова предприетото разследване не довело до резултат, а напротив - забуксувало. Мафиотът, сигурен в безнаказаността си, се заселил на втория етаж на сградата, не вярвайки в словоизлиянията на старчето, че рано или късно ще го предаде на закона. Дворянинът в залеза на живота си решил да легне в земята с чиста съвест и предприел решителна стъпка. Откраднал гребена на немарливеца при свое посещение и изпратил част от косата му в кутията със своя фамилен знак на адреса ми, който знаел от писанията на пресата по делото. Матрьошките били четири, колкото и убитите, насочил сам следите към себе си, независимо от страха, защото повече не можел и не искал да мълчи. Колетът донесъл неговата дясна ръка Артьом, алкохолизирал се и посегнал към наркотиците след емиграцията им. Сега живеел в старата сграда край пристанището, ключът под саксията бе за него.

За най-важното - да заловим злодея, трябваше да дочакаме до утре, когато щеше да бъде издадено и разрешението за обиск и арест. За съжаление закона не можеше да бъде потъпкан, въпреки чудовищността на извършените престъпления.

В мразовитата декемврийска сутрин заведението тънеше в полумрак, само тежкият оловен катинар проблясваше и подсказваше, че нещо не е наред. На горния етаж на сградата мъждукаше прозорче, зад което една черна сянка нахвърляше нещо в пътна чанта. Вълкът се връщаше в леговището си, в човешката гора - тоест сред мравуняка от хора и съдби, за да смени за сетен път своята самоличност и се укрие от правосъдието. От нас зависеше дали ще позволим това!

Обградихме мълчаливо скривалището на звяра, като издадох заповед да се стреля само при крайна необходимост, Вадим ни беше нужен жив, за да даде показания за убийствата и престъпната камора. Разделих хората си на две, изпращайки половината на гърба на сградата за евентуален втори изход от нея. Заподозреният ставаше все по-припрян, чу се невъобразим шум от етажа, сянката изчезна и реших да действам незабавно. Приближих се плътно до входа, за да не му дам възможност да стреля и почуках силно с катинара по вратата. Липсваше звънец, на който да позвъниш, но ехото от ударите прокънтя по цялата улица.

- Кой е, кой чука? Кого търсите по това време? - просъска метален глас.

- Отворете веднага, полиция!

Горе се счупи прозорец, стъкла издрънчаха на земята и изплющяха бързи изстрели от картечен пистолет. Хвърлих се към близкото дърво, свит на кълбо, явно Вадим нямаше да се предаде лесно сам. Стрелбата изведнъж секна и тежки, припряни стъпки зачукаха по дървеното вътрешно стълбище. Вече знаех, че няма втори изход от къщата и бях сигурен, че стрелецът няма да ни се изплъзне и укрие. Двойка полицаи предпазливо свалиха катинара, аз заредих оръжието си и нахлух с тях на долния етаж. Масивен гардероб зееше полуотворен, навсякъде бе разхвърляно, някой в бързината бе обърнал къщата с главата надолу. Вадим го нямаше, качих се по стълбите горе, беглецът и  тук не бе оставил следа.