Душата ми е празна и пуста като пустиня.  Защо всеки път, когато ме отблъснеш, повтарям грешките си и правя още по-невъзможно това да се върнеш? Не можах ли да запазя поне приятелството ти? Още ли не съм се научила да губя с достойнство? Макар че разумът изгуби абсолютно всяка битка със сърцето... Мислите ми се лутаха навсякъде, но така и не намерих пристанище - нещо, което да ми даде сили, за да се осъзная.

Тежко е, когато си в дълбока яма като тази и няма кой да ти подаде ръка. Да разголвам душата си на този лист хартия е последното, което мога да направя за себе си. Просто понякога силите ми свършват. А тази надежда, която така и така не можах да изтрия - уби всяка частица във мен. Бях до тук със нея... Няма смисъл да се надявам и боря за нещо, което никога няма да притежавам!!!