Никога повече фитнес
Никога повече фитнес
Южният парк е приятно място. Особено лятото. Зеленината гали очите ти нежно като милувка на дете и сваля поне половин диоптър от късогледството ти. Ароматите на цветята се борят за надмощие и са разнообразни като тези в кухнята на петзвезден ресторант. Да не говорим за песните на птичките, които даваха всичко от себе си, сякаш участват в „Мюзик айдъл” и са застрашени от номинации.
Аз обаче се чувствах зле. Имам сериозно подозрение, че така се е чувствал първият маратонец, малко преди да издъхне, след като съобщил радостната вест за победата на спартанците над персийците. Вече от половин час тичах подир една девойка и белият ми дроб крещеше като пасажер на катастрофирал самолет. Не, че преследвах някаква непозната. Все още не съм изпаднал чак до там, макар че съм на ръба, а просто спортувах с Деси. Запознах се с нея преди три дни, когато с риск за живота си я спасих от едно улично куче, което най-нагло ù скочи, но пък истината изисква да отбележа, че това псе имаше вкус на вещ ценител на женската хубост. Деси беше хубаво момиче. От онези, които спокойно можеха да докарат инфаркт на застаряваш плейбой. Имаше руса коса, зелени очи и зелени обувки. Последните така сполучливо подчертаваха началото на нахално дългия ù крак, че аз, който все още бях в друга възрастова група, почувствах леко сърцебиене и завиване на свят. Май така се чувстват алпинистите, изкачили Еверест. Вярно, все още бях в подножието, но твърдо бях решен да направя първата крачка, а всички дебели книги, които съм прочел от скука, ме убеждаваха, че тя е най-трудна.
След като уплахата ми мина, я заговорих и така от дума на дума неусетно се озовах в настоящето си положение на тичащ кон в Южния парк. Един мъж, като види хубава жена, започва да се държи като треторазряден артист на кастинг за главна мъжка роля и почти винаги е способен да сътвори някоя глупост, за която после, в по-спокойна обстановка се псува като каруцар, на който конят му е скроил гаден номер. Моят случай беше същият и сега, докато тичах, упорито си говорех с коня на висок глас. Идваше ми да му шибна един по врата, особено като подминах поредното капанче, изпречило се на пътя ми, в което мъже с доволни като на банкер физиономии пиеха кротко бира.
А Деси тичаше ли, тичаше. Беше доста пред мен и си помислих, че скоро ще заприлича на малка точица, мъждукаща на хоризонта, като излитащ самолет. В този момент едно куче ме подгони и аз бързо взех да скъсявам дистанцията с момичето пред мен. Някъде след триста метра кучето се отказа. Сериозно се разколебах дали да не последвам примера му, но тази пуста любов ме сръчка в лявата част на ребрата и аз продължих да поддържам темпо на професионален спортист.
Малко преди да падна от изтощение, разбрах, че имало Господ. Понякога получаваш просветление на странни места, но важното е, че те спохожда. Деси спря неочаквано, обърна се към мен и с ведра усмивка каза:
- Стига за днес!
По лицето ù нямаше капчица пот. За сметка на това аз бях плувнал в нея и приличах на пране след две центрофуги. В този момент я мразех, но пък както казваше Борката „Омразата е на една ръка разстояние от любовта”. Аз бих внесъл леко уточнение и бих казал, че е на едно тичане от любовта. Ама, да не издребняваме.
- Довечера сме на фитнес, нали? – каза Деси.
За малко да се изпусна и да и тегля една протяжна и пиперлива, но се спрях навреме. Реших да мина и през фитнеса и ако съм още жив и способен на мисловен процес, да направя преоценка на позицията си и да взема окончателно решение за нашето бъдеще с Деси. Все пак аз съм човек с богата питейна култура и спортът във всичките му видове ми е далечен и непознат като последната планета от Слънчевата система.
В шест часа вечерта бях строен пред фитнеса, изряден, като войник на три дни служба. Деси се появи след минута. Абе, тия жени закъсняват само като отиват на среща! Когато опре работата до спортуване, явно са точни като разписанието на швейцарските железници.
- Здравей, слънце! – поздрави ме тя и се усмихна, което рязко контрастираше със сериозната ми и леко отчаяна физиономия.
Успях да кимна, сериозно като човек, който току-що е научил, че любимото му куче има колики и я последвах през стъклената врата. Вътре Деси ми обясни, че за да разгрея мускулите, първо трябва половин час да въртя педалите на колело. Това направо ме събори. Мислех, че сутринта съм ги разгрял достатъчно, ама не, още трябвало. Виждах как цялата ми философска система за живота, градена с толкова усилия и натрупан опит, рухва като зле построена сграда. Единственото, което ме крепеше да не зарежа велосипеда и хукна към най-близката кръчма, беше тази пуста любов. Реших за последен път да се жертвам за нещо възвишено и завъртях педалите. А само допреди няколко дни животът ми изглеждаше толкова хубав и смислен.
След като изминах шест километра, според дисплея пред мен, без да помръдна дори и сантим, Деси ми разреши да преустановя тази безсмислица. Слязох с удоволствие от този уред на мъчение. Бях леко изпотен и с треперещи крака. Мускулите ми пращаха отчаяни сигнали за помощ до главния мозък, но той си правеше оглушки, като политик пред неудобен въпрос.
- Сега отиваме в залата да потренираме. – съобщи ми тя свежа като утринна роса.
Сериозно се замислих дали да не я удуша с голи ръце, но разумът в мен надделя по изключение и я последвах безропотно като осъден на смърт партизанин.
Първата една минута останах безмълвен и вцепенен, като човек, който е бил сигурен, че има еднопосочен билет за ада, но поради грешка на гара Разпределителна попада неочаквано в Рая. Залата за вдигане и блъскане на всякакъв вид тежести бе наполовина пълна с жени в оскъдни облекла, впити в телата им и подчертаващи с усърдието на гениален художник всяка по-значителна извивка, а всеизвестен факт е, че на всеки мъж, който се придържа плътно в дясното платно на движение, от извивките му се завива свят и губи моментално директна връзка с главния мозък. Така се почувствах и аз, но при мен се появи и леко сърцебиене, което явно бе в причинно следствена връзка с ЕГН-то ми. Какво да се прави? Годините не прощават на никой. Дори и на такива пичове като мен, които са изиграли по няколко главни роли в този живот и напират за още. Аз не се предавах лесно. Все пак съм бил пионерче, а девизът ни беше „Винаги готов”. Реших, че вдигане на тежести от лег най-добре кореспондира с това, което обичам в живота. Тръгнах уверено към щангата в стил Брус Уилис от „Умирай трудно”. Бях готов скъпо да продам кожата си. Изгледах критично като професионалист тежестите, които бяха сложени на нея и добавих още малко, за да подсиля ефекта. После легнах (колко обичах това положение), хванах щангата и я вдигнах с хъс от стойката. Тя тежеше осемдесет килограма. Аз също тежах толкова. Борбата беше оспорвана. С променлив превес и на двете страни, но най-накрая позорно се предадох и я поех с гърди като Матросов. Последното, което помня, е нечии женски вик, който разцепи тишината като корабна сирена. „Тази пък какво се дере” – помислих си и припаднах.
За тези, които се интересуват, искам да кажа, че не видях никакви тунели и дори намек от светлина в края им. Първото, което видях, когато отворих очи, беше една ослепително бяла престилка, която след краткотрайно изследване установих, че нежно приласкава млада и безсрамно хубава медицинска сестра. Мислено си отбелязах, че трябва да я попитам каква белина ползва, защото моите ризи никога не можеха да постигнат това наситено бяло, но в следващия момент мозъкът ми, този винаги добре ориентиран пич, изключи тези битовизми от съзнанието ми и се съсредоточи върху сестрата. В този момент разбрах, че ще се живее. Щом нагонът е жив, всичко друго е второстепенно като масовка в театрално представление.
- Извинявайте, не съм в рая, нали? – казах и я погледнах с премрежен поглед.
Това, мъжете, сме голяма работа! Дори и на смъртно легло, видим ли хубава жена, моментално забравяме за смъртта и мислите ни се отплесват в други посоки, къде-къде по-интересни. Не, че аз бях тръгнал да умирам. Имах да върша още много отговорна работа, като това да се закачам с хубави медицински сестри.
Тя ми се усмихна така, че почувствах, че отново ще припадна, но запазих самообладание като стар, обръгнал в битките ветеран.
- Не сте в рая. В „Пирогов” сте. Не сте се справили с някаква щанга. – каза снизходително.
- Беше 140 килограма и отделно от това ме разсеяха. – побързах да изясня нещата, за да не остава с грешно впечатление. Какво са няколко килограма в повече между приятели?
Кимна разбиращо и тръгна да излиза.
- Как ви е името? – спрях я аз.
- Мария – отвърна и отново се усмихна, така че ако бях прав, краката щяха да ми се подкосят. Добре, че лежах.
- Мария, аз съм Грег. Ще се грижите за мен, нали? – казах с тон на дете, което е останало само вкъщи за пръв път.
- Не се притеснявайте. Няма да ви липсва нищо. – успокои ме и отвори вратата.
- Вече ми липсва. – извиках, но чух само звука от затварящата се врата.
Добре, че не падах духом от първия неуспех. Бях свикнал и бях станал упорит, като сапьор пред минно поле. Какво е една мина за нашата организация? Важното е да победим.
В следващите дни се изредиха всички приятели да видят това чудо на природата – Грег, контузен по време на фитнес. Разбирах ги. И на мен ми звучеше невероятно, като Андерсонова приказка, но никога не е късно човек да стане за резил. Един път ме навести и Деси. Подхвърли ми три портокала и кутия натурален сок и ми пожела по-бързо да оздравявам. Беше студена като сладолед „Ескимо”. Явно не покривах стандартите ù за високо спортно майсторство. Но на кой му пука. Имах си медицинска сестра, която се грижеше за мен с такова старание, сякаш всеки момент щях да гушна китката. По едно време даже сериозно се притесних дали нямам нещо по-сериозно от две спукани ребра, но лекарят бе категоричен, че като не броим ребрата, има сериозен шанс да направя купон на петдесетгодишнината си. Това ме успокои и хвърлих всички усилия в ухажването на Мария. След дълга и продължителна битка тя се предаде точно, когато бях изгубил всякаква надежда. Така става на бойното поле.
Една вечер, след като ми премери температурата, просто забрави да си тръгне. Докато я целувах, термометърът ме убиваше, но бях готов да жертвам още едно ребро. Където са две, там са и три. Майната им! Важното е, че отново бях в играта. Усмихнах се, когато се сетих за думите на една позната, че съм бил нерешителен с жените. „Успях, Светлана!" – извиках наум, докато гърдите на Мария оказваха сериозен натиск върху пукнатите ми ребра. Майната им! Нали не ги притискаше щанга. И никакъв фитнес повече.
© Светослав Григоров Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Каквото и да кажа ще е малко
-
Много свежо ,Грег!
Какво ли не правят мъжете,водени от барометъра си
-
)))))))))))Поздрав!!!
-
Ах, че хубаво!
-
Хей, Хубавена, щом изяснихме този щекотлив въпрос с прякора, приятно ми е и на мен. Съсипала си хубавото име, но пък и за това се изисква талант. Браво. Благодаря ти пак за добрите думи и успехи ти желая.
-
Таня, Петя, Ани, Шушка,каквото и да значи това и Мария благодаря ви за добрите думи.
-
По "извивките" на мисълта ти е забавно... А какво ли щеше да е, ако от всяко твое спукано ребро се появява хубавка медецинска сестра...
Не ми се мисли за престоя...
Благодаря за интересната страничка! -
Поредното страшно забавно и много приятно за четене
-
Имах нужда от разказа ти!
Дойде ми точно навреме!
Благодаря ти! -
Смях се с глас! Страшно забавно разказваш!
-
Хей, Ели благодаря ти. Добра идея даваш. Браво.
-
Фитнесът си е трудоемко занимание! Къде по-приятно е да си седиш на някой бар с коктейл в ръка! Отново страхотен разказ! След лекарките, мед. сестрите и поръчаните контрольорки от ananel (Нели), си мисля, че можеш да сътвориш и една поучителна историйка с някоя "достойна" колежка-адвокатка! Помисли си!
-
Благодаря на всички. Нели определено няма опасност да изрека тези скверни слова Никога бира повече, така че спокойно.
-
Отлично,Грег !Разказ пълен с "бисери", както обикновено.В комбинация с кафето ,което пия в момента, ми дойде многоооооо освежително. Благодаря ти !
-
Току-що ме жегна ужасна мисъл - ами ако наистина я срещнеш? И какво следва - никога повече бира?! Неееееееееее, това си е за раздел кошмари и бълнувания, така че си оттеглям пожеланието
-
Наистина, на общия фон, страхотен разказ
(обаче, с извинение, и сега сравненията ми се струват повече от необходимото) -
Крайно време е да уцелиш половинка с нужната питейна култура!
Но все пак добре е всичко, което завършва добре!
Смях се отново до болки в ребрата( без фитнес), но...
помня обещаното за контрольорките -
Браво! Ама да не вземете сега всички мъже в сайта да се разболеете?!
-
Грег, много свежо! Наистина ме развесели! Поздрави!
-
Важното е че отново си в играта!!!
-
Хилих се през цялото време
Сравненията ти са толкова готини! направо специален жанр
Миа се шегува, не я слушай, недей да ги кастриш
-
Браво, браво
-
И аз се разсмях. Благодаря за удоволствието да прочета нещо толкова свежо и с такова тънко чувство за хумор. И тъкмо навреме го прочетох, пресуши ми сълзите - преди малко едно стихотворение ме разрева.
-
Смях се от сърце! Поздрав!
-
И никакъв фитнес. Покажи ми де е тази болница, Грег! Страхотно пишеш!
-
Светлана, на удавникът и едно питие му е достатъчно .......за начало.
Миа, след критиките, които понесох за сравненията съм ги свел до данитарния минимум , но присъстват все пак. Чети внимателно.: ))) -
Усмивката не слиза от лицето ми след прочита на поредното "Никога". Пич си, признавам те!!! Силна ми е ръката, няма потупване, но едно питие може би...Казах едно, не се радвай!!!
-
Както виждаш, прежалих се Светлана и то с мед. сестра. Жертвах се специално за теб. Надявам се да го оцениш, поне с едно потупване по рамото.
-
Уникален си!!! Нищо ново не ми казваш, това ли ще кажеш?! Само да посмееш!!!
-
и аз така - никакъв фитнес
страхотни са разказите ти
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Мокър блян...сексапил облечен в плътно прилепнало трико или сестринска престилка
Дай да ти обърша лигите хахаха
Жестоко!