Нина Ричи за дядо Васил

     Беше кризата на 2009 година. Тогава работех на две места – санитарка в болница и чистих входовете на два осеметажни блока с по шест входа.  Голямата дъщеря учеше висше платено, а по-малката беше абитуриентка. Като самотна майка давах всичко от себе си и исках нищо да не им липсва. Предната година се бях върнала от Испания – брах ягоди и отслабнах с 20 килограма. По цял ден в поза полуклек, носене на пълни касетки и нормата, която трябваше да изпълня. Вярно е, че тогава се видях с истински пари, но се разболях и трябваше да се прибера вкъщи. След като получих от съдия изпълнител призовка, че имам възбрана на гарсониерата поради неплатено парно трябваше да си намеря и трета работа. Тогава станах болногледачка в дом за стари хора с увреждания.  Предупредиха ме, че работата е тежка, но само мисълта, че ще дойдат да описват оскъдното ми имущество, ми даде крила. Не се плаша от работа. Нямаше да ме има не само през деня, а и през нощта. Още по-добре за момичетата, да не им преча, нека да се чувстват спокойни, да имат самочувствие и да учат. Аз ще се справя отново. Само да съм жива и здрава.  

     В дома за стари хора работата наистина беше тежка и отговорна. Раздавах храна, миех съдове, сменях памперси, изхвърлях буклука, чистех подове и тоалетни, сменях бельо, къпех болни, а в почивките разхождах Стела – седемдесетгодишна жена, която рано я беше хванала деменцията и все искаше да бяга навън. Имаше и едно семейство, около осемдесетгодишни, тя - след инсулт, лежеше парализирана на легло, той щъпукаше с бастун насам-натам, понякога отиваше да наглежда дома им, разположен на оживена, централна софийска улица или просто да плати някои сметки. Децата им бяха в чужбина. Много се гордееха с тях и непрекъснато ми се хвалиха – какви високи постижения имал синът в науката, колко изобретения бил направил и как го ценели шефовете му навън и колко талантлива музикантка била дъщерята. Свирела на флейта и обикаляла света с голям оркестър. Понякога старецът се забавяше малко повече от необходимото и тогава съпругата, прикована на леглото започваше на глас да си говори: „ Пак закъснява, сигурно има голяма опашка“.  Питам я за каква опашка говори, а тя без да ме погледне, вперила празен поглед в тавана, продължава: „ Ами той като плаща тока винаги има голяма опашка, - засмива се истерично и продължава - сигурно е пак на среща с онази ученичка“. Оставям стирката и я зяпам учудено: „ Какви ги говориш, къде видя ученичка“ – гледам да я успокоя, защото ще вдигне кръвното, започва да се зачервява. „Тя е там и го чака, ще се срещнат, той ще закъснее и ще каже, че има опашка“ – бабата беше непреклонна. В това време влиза набеденият „жребец“ подпирайки се на бастуна, наистина платил тока, купил плодове и вестници. Казвам му, какво ми е споделила жена му. Той се усмихва някак гузно и гледайки настрани се оправдава, че това са много стари работи и че тя винаги го е ревнувала още от младини. Всичко е било плод на нейните фантазии. Но тя лежи неподвижно в леглото и продължава да държи на своето.

      Влизам в следващата стая.  Там е нашият талисман - дядо Васил, деветдесетгодишно, симпатично и жилаво старче. Тук е вече от пет-шест години. С него обичаме да си говорим. Разбира се, когато е в настроение, защото дядо Васил понякога отказва да се храни,  лежи неподвижно в леглото със скръстени ръце пред гърдите и гледа в една точка. Липсват само букета и запалената свещ. Чувствал, че идвал краят на дните му и просто нищо нямало смисъл. Не помагат добрите думи и увещания. Тогава викаме отвън кардиолог или психолог, много хора се суетим около него,  включват му се банки и той постепенно се подобрява. Днес е в настроение. Купила съм от любимите му курабийки с орехи и стафиди. Обича и прясно мляко. Знаем за тези негови слабости и с колежката се редуваме да го радваме. Това, което успях да науча за него е, че има една, единствена дъщеря, за която както се казва е „град градил“.  И тя била в чужбина. Веднъж ми сподели, че някога от първия си брак е имал син, но той е починал от катастрофа на двадесет години. Разплака се, когато ми го каза. Не искал да остане безсмислен живота му, затова е повторил и му се родила дъщеря. Гледали я като писано яйце. Изпълнявали всичките ù желания.  Не били много съгласни с майка ù да я пускат да учи в чужбина, все пак това им е било единственото дете. Там се запознала с някакъв англичанин и се устроили в Сидни. Показваше ми снимки от Австралия – усмихната, хубава, руса, около четиридесетгодишна жена със слънчеви очила, прегърната от висок, светъл мъж и едно момче, тийнейджър между тях. Това било внукът му. Всички засмени, но не са идвали да го видят от две петилетки. Ще дойдат като приключат с работите си. Имали хубава къща и печелели добре. Попитах го за съпругата му и той ми каза, че и двете са починали.

     Наближаваше Коледа и домуващите ставаха все по-раздразнителни и тъжни.  Дядо Васил започна да капризничи за храната и реших да го зарадвам с подарък. Нямах големи възможности, продължавах да изплащам задълженията си по парното, а и втората ми дъщеря записа висше, слава богу на държавни разноски. Купих му един чифт топли чорапи и някакъв мъжки одеклон за самочувствие. Той ги прие радушно и нищо не каза.  На следващото дежурство влязох да чистя стаята му и той ме повика с ръка. Започна да рови в чекмеджето на нощното си шкафче продължително време. Толкова самоотвержено го правеше сякаш трябваше на всяка цена да ми даде нещо много важно. Накрая извади моя одеклон с думите: „Ето, вземи си го!“. Бях като ужилена и обидена го попитах защо ми го връща, та това беше моя коледен подарък за него, а той ми отговори, че не обича мъжки парфюми, а женски. Зяпнах от учудване и той извади изпод възглавницата си празен флакон на Нина Ричи. „Това е любимият  парфюм на дъщеря ми“ – каза той. Гледах и не вярвах на очите си. Празен флакон, как не съм го забелязала досега. Сигурно умело го е криел от всички. „Добре, - рекох си аз наум ядосана, - тогава ще ти купя Нина Ричи, колкото и да ми струва. Няма да е милиони“.

     Успях да го купя тайно от дъщерите си, голямо криене падна, изпитвах неудобство и срам едновременно, ако ме хванеха, че е за деветдесетгодишен дядка, сигурно щяха да си помислят, че съм превъртяла от работа на толкова много места.  

     И така! Беше около Нова година. Нямах търпение да стигна до дома, бях взела и от любимите му курабийки. Първо надникнах в неговата стая, после щях да се преобличам. Но леглото на дядо Васил беше празно. Влезе колежката ми и каза:

- Отиде си снощи! Намерихме го заспал в леглото и знаеш ли какво стискаше в ръцете си?

- Какво? – обърнах се бавно към нея. Не исках да се правя на врачка, но вече ми се подгъваха коленете от вълнение.

- Няма да повярваш, този изкуфял и изкукуригал дядка, е душил някакъв женски парфюм, празен...

     Наведох глава, нищо не ù казах и с натежала чанта се отправих към гардеробната. Трябваше да започвам работа. Някъде от стаите се чуваше спор  за голяма опашка и ученичка.