Нищо не е сигурно

   Когато я видя изтръпна. Тези черни къдрици и сини очи, които го гледаха магнетично! Не можеше да се опомни. След влизането ѝ в стаята, всички други му изглеждаха безцветни и безлични.

    Ангел беше на рожден ден у Силвия – негова състудентка.

   –Това е Мариела, моя приятелка, запознайте се! – каза Силвето.

   Всички побързаха да се запознаят. Само Ангел не се решаваше да се доближи до нея. Изпитваше чувството, че ако ѝ подаде ръка, ще развали магията. Но тук се намеси Силвия:

   –Аца, няма ли да се запознаеш?

   –Да, разбира се – той протегна смутено ръка и се ръкува с момичето, което също се оказа студентка, но в Консерваторията.

   Така Мариела влезе в тяхната компания. Виждаше я почти през вечер, но никога не оставаше насаме с нея, пък и тя постоянно си имаше ухажори. Гледаше я тайно отстрана, чувстваше се като хипнотизиран. Красотата беше зашеметяваща, пък и музикантка. Какво разбираше той от музика? Винаги се е интересувал от точните науки и само след година щеше да бъде дипломиран инженер. Тя не проявяваше никакъв интерес към него. Тогава Ангел прописа стихове. Никога не беше предполагал, че има такива заложби. Думите някак сами си идваха и се редяха така красиво и чувствено. И когато тези чувства бяха на път да го разболеят, той реши, че трябва да ѝ каже. Да, ще ѝ признае любовта си, каквото и да се случи.

   Опитваше да разговаря с нея за каквото му хрумнеше, тя му отговаряше с онова безразличие, което сякаш казваше: „Не си губи времето с мене!“. Но всеки, който е обичал силно, знае как искаш да се докоснеш до душата на любимия човек, дори да не ти обръщат внимание. Така си минаваха дните –  Ацата се нареди в опашката на нейните почитатели. Преди нея беше имал две-три любовни връзки, но всичко се свеждаше само до физическия контакт, нито една от тях не беше докоснала така сърцето му, нито една от тях не беше влязла толкова дълбоко в душата му. Събра смелост и започна да ѝ чете стихотворенията, които пишеше. Е, не казваше, че са посветени на нея. Тя като че ли прояви по-голямо внимание към него, но само толкова.

   На студентския празник успя да остане насаме с Мариела и  призна любовта си. Тогава видя, че тя се колебае. Не му каза нито да, нито не. Измина цял месец, през който той упорито ѝ предлагаше да са заедно. Казват, че когато капката капе продължително, дълбае камъка. Най-накрая Мариела „клекна“, предаде се. Реши да опитат заедно.

   Ацата имаше апартамент в София. Той беше единствено момче в семейството и родителите му бяха го осигурили с отделно от тях жилище. Приготовленията му бяха невероятни, за всичко беше помислил, искаше това момиче с цялото си сърце и душа. Едва дочака часа на срещата.

   Мариела влезе в дома му и сякаш всичко се озари от нейната красота… Лицето ѝ леко поруменяло изглеждаше прекрасно. Вечерята беше изискана. Беше поръчал какво ли не.

   –Чак толкова няма да прекаляваме с яденето – каза някак неловко тя.

   Той се усмихна и ѝ поднесе предястието. И двамата разговаряха с едва прикрито вълнение. След вечеря слушаха музика и обсъждаха различни неща. Прегърнаха се и тялото ѝ потрепери. Ацата усети, че го желае. Сега беше моментът да се докаже като мъж, но нещо в него засече. Не можеше да го направи. Дали това силно желание го блокира или беше изморен от приготовленията и напрежението  през деня…

   –Нека не бързаме! – смутено произнесе той. Продължиха да се целуват. Той я галеше нежно, но усещаше, че не му се получава. Тялото ѝ го искаше, а той не можеше. Никога не би повярвал, че може да му се случи. Цяла нощ я обикаля и нищо.

   Когато си тръгваше на сутринта, Мариела му благодари, че не се е случило, но той знаеше, че е разочарована.

   След време се събра с Иванета. Тя не беше красива като Мариела, но  с нея винаги му се получаваше.

                                                                       Мария Мустакерска