Нощта беше като извадена от приказките - чуваха се щурци, небето беше пробито от безброй звезди и светлините на града самотно допълваха пейзажа. В 4 часа след полунощ е единственото уединение в този пулсиращ от бързащи хора град. През останалото време хората все летят нанякъде - към работа, към училище, към някое важно задължение, среща. Бързаха да се издигнат, да направят кариера, пари, бързаха да пораснат, бързаха да живеят, да се влюбят, без дори да знаят какво е... Така неусетно всичко им се изплъзваше между пръстите. Бързайки, си създаваме тази огромна илюзия, че ако получим еди-какво си и ще сме щастливи, че знаем какво искаме от живота си, за да сме пълноценни. Кой го знае? Животът е едно неспирно търсене, докоснал се до една мечта, сбъдвайки едно желание дори, на мига в теб се поражда ново. И така трябва да бъде! Животът е търсене, намирането не носи нито утоляване, нито щастие. Човек винаги трябва да има към какво да се стреми.

А луната винаги е бленувала за слънцето и все се разминават и този свят е красив с двете си лица. Най-романтичната история в света разказваше нощта с блясък и тишина. А Зак вървеше по пътеките в градската градина и мислеше за своето неутолено желание...Обграден от тишина, в него мислите валяха, бушуваха и не му даваха мира. В съзнанието му като на лента не спираше да се връща моментът, в който, изблъсквайки тълпата от хора пред  дискотеката, влезе през завесата от цигарен дим и, обграден от светлини, лица и диви ритми, докато търсеше с поглед Марио, за да не се изгубят сред хората, я видя. Новата гримьорка се забавляваше с приятелки, не подозирайки, че някой я изпива с поглед. А този някой е новият ù шеф, който, застинал на едно място, я гледаше без капка притеснение. Осъзна правотата в онази сентенция, която казва, че не можеш да избягаш от изкушението. Трябва да се отдадеш. Дали трябваше да отиде при нея и да я заговори, или пък да чака тя да го види? Докато обмисляше и беше изблъскван от танцуващите, тя се обърна и се оказа, че са на около метър един от друг. Да премине ток през тялото ти и едновременно с  това да изпиташ огромно неловко неудобство беше странно. Те се усмихнаха  и се опитаха да си кажат нещо един на друг, но само, започвайки, се прекъсваха и накрая той се засмя.

-          Хайде, ти си първа като дама.

-          Ами щях да кажа, че това е приятна изненада? - каза, също смеейки се тя.

-          Да. Забавляваш ли се? Е, не прекалявай, утре си на работа. - това май трябваше да прозвучи смешно, но тя се притесни. „Глупак” - помисли си той.

-          О, аз винаги съм точна, защо очакваш да се издъня още на първия ден?

-          А не, не, шегувах се. Извърташ ми думите! - каза в опита си да се оправдае пред нея. После се усети, че няма за какво да се оправдава! Биваше си я, обърка го за няколко секунди.

-        Шегите се предполага да са смешни. - това беше като ритник в чатала. Никога не би била така остра и груба към шефа си, но джинът си казваше думата. Алкохолът е като детектор на лъжата, винаги показва истинското лице на човек. Тя си беше такава с приятелите и обкръжението си - иронична, цинична, груба, саркастична и силно осъдителна. Утре щеше да съжалява, че е била себе си пред него... Но сега промилите в кръвта и го виждаха единствено като един невероятно секси мъж.

-          Добре, извинявай! (За какво, по дяволите, се извинявам?!) Ще те оставям с приятелките ти. - и се отдалечи, сещайки се, че не беше сам. Потърси Марио и го намери на бара в средата на дискотеката. Седна, поръча си бира и усети пак още прясната тръпка от разговора с нея, който беше по-скоро викане, защото музиката не даваше възможност за друго. Погъделичка го чувството, че трябваше да остане, дори и само заради приятното усещане от това за всяка дума да се приближава толкова близо до нея, че да усеща топлината на тялото ù, загрято и пулсиращо от танците.

Летяха часове, лееше се алкохол, въртяха се хитовете на деня. Не усети кога беше до нея и танцуваха, и се докосваха, и погледите им се преплитаха и изгаряха. Тялото ù се допираше до неговото. Когато седнаха на високите столчета на бара, тя му подаде маслинката от мартинито си и той я пое с устни от ръката ù. Тя беше пила може би малко повече от него, е, добре, много повече. Той го виждаше, но не можеше да спре, страстта го беше завладяла. Започна да приближава лицето си до нейното, затвори очи и... Усети дъха ù, като на току-що отворена бутилка джин или водка, или кой знае какво още беше пила. Отвори очи и се дръпна, явно доста рязко, защото тя го гледаше с  учудване и яд.

-Аз ще се прибирам.

-Чал! - каза тя, ставайки и запътвайки се към дружките си на дансинга.

Той намери Марио и стигайки до изхода се обърна още веднъж, за да я погледне. Тя се целуваше с друг.

Сега вървеше с мисълта: „Правилно ли постъпих?”. Не съжаляваше толкова за попареното желание, колкото за това, че беше най-добре да постъпи като истински мъж и да я изпрати до вкъщи, предвид състоянието ù. Изглеждаше толкова уязвима. Но го осъзна чак сега. Защо беше на младо щастливо момиче да пие толкова? Дали беше щастлива? И какво щяха да си кажат след няколко часа на работа?