Разказ, създаден с някой, когото много уважавам - Донко Найденов
Беше сребриста лунна вечер. Вятърът леко подухваше клоните на близките дървета, а топлото му дихание събуждаше приятни душевни усещания. Гората сякаш бе покрита с белезникава светлина. Наоколо беше толкова чисто, сякаш не природа, а шедьовър на художник разтваряше красотата си и подканваше сетивата.
Той вървеше към гората, вперил очи в нейните дебри, стараейки се да не поглежда луната. Стъпките му бяха бързи, но същевременно плахи - озърташе се, бореше се със себе си, но продължаваше пътя си. Спря пред гората и се загледа в тъмнината между дърветата.
Какво ли очакваше да намери там?
Той бе убеден за истинността на страшните легенди, витаещи по тези места, за бродещите духове, които най-често се явявали при пълнолуние. И беше нетърпелив да разкрие загадката, да докаже на всички глупаци, присмивали му се без свян, че грешат и че онзи свят съществува. Бе тръгнал с огромен ентусиазъм, с някаква дива нагласа да покаже смелост ...