Нощна гара

      Беше топла и красива лятна вечер, часът, когато светлината на белите улични лампи се смесваше със зеленото ухание на дърветата и им придаваше безкрайно нежен и резедав цвят. В такива минути човек не трябваше да бърза заникъде.

      Свилен въздъхна и погледна часовника си – до влака оставаше още половин час, а той беше почти стигнал до гарата.

      Влезе в тъмния и пуст подлез и се огледа. Нямаше никого. В такива места обикновено изпитваше неосъзнат страх и винаги се ослушваше внимателно за нечии стъпки, а ръцете му измръзваха и се свиваха конвулсивно в юмруци. Свилен потисна страха си и побърза да се измъкне на светло. Но от другата страна вече беше рампата на коловозите, черна и неосветена, а приказното усещане отпреди малко беше изчезнало.

      Гарата беше пуста, обикновено в тази посока никой не пътуваше, дори лятото. Свилен си купи билет и се огледа къде да седне. След около седем часа щеше да бъде в градчето и щеше да види Галя.

      Нарочно не беше казал на Галя, че го пуснаха в отпуск. Искаше да я изненада, знаеше, че го очаква с нетърпение. Пишеха си редовно и само след месец отново щяха да бъдат заедно. Но сега имаше един ден отпуск, един цял чудесен ден, достатъчно, за да се видят и да се върне обратно в казармата с нощния влак.

Място в чакалнята имаше достатъчно, но гледката на дремещите по пейките селяни с торби и чували го потискаше и той излезе да се разходи по перона.

Високите метални стълбове с опънатите електрически жици, тихото и черно блещукащо небе го успокояваха и му напомняха, че светът е голям и хубав. Свилен дори си засвирука неволно с уста.

      След като направи два откоса по перона, той се върна в чакалнята. Бяха съобщили, че влакът се движи с тридесет минути закъснение.

      Свилен се огледа и избра една празна пейка с изглед към часовника. Пейката беше от старите, с цяла, изкорубена широка облегалка, на която, стига да не бързаш, можеш дори да поспиш седнал.

      Облегна се и затвори очи. Тилът му легна на грубата зелена дъска и за да не падне фуражката му назад, той я нахлупи плътно над очите. После се унесе.

Представи си Галя в слънчево зелената и прозрачна копринена рокля, сякаш светеща под слънцето, после с циганската ù червена пола и пъстра блузка,  видя я как се спуска по бялата улица към него все по-бързо и по-бързо. Двамата се държаха за ръце, целуваха се и слизаха надолу, а хората се обръщаха и ги гледаха усмихнати. Видя как двамата бяха седнали на пейката и гледаха към морето, тя лежеше на рамото му, а той беше отпуснал главата си на ръба на пейката, една такава зелена, с изкорубена широка облегалка, на която, стига да не бързаш, можеш дори да поспиш седнал...

      „Само да не заспя!” – помисли си за миг уплашен той, защото усети, че бе задрямал и отвори очи. Някакъв влак току що заминаваше, като изсвири с дълбок и мощен звук. Слава богу, бяха минали само седем минути и неговият още не беше пристигнал.

      Свилен махна фуражката и се изтегли удобно назад.

      И в този миг я видя.

      Тя беше седнала до него на пейката – малка и напълно реална. Черните ù къдрави коси скриваха лицето ù, наклонено надясно и той не я виждаше. Личеше, че беше още момиче, може би колкото Галя, може би по-малка. Беше стиснала в краката си един голям изтъркан сив сак. Облечена бе в тънка резедава блузка, набутана небрежно в сини изтъркани дънки.

Момичето се изкашля няколко пъти сухо и тежко и се сви още повече. Изглежда беше болно и уморено, защото изобщо не реагира на раздвижването от негова страна.

      Лампите в чакалнята примигаха и угаснаха наполовина. Навярно след полунощ икономисваха тока.

      Свилен зае притихнал удобна поза на пейката и я заразглежда с периферното си зрение. Внезапна нежност се разля по тялото му. „Колко прилича на Галя, когато е уморена – помисли си той. – А може би всички уморени момичета изглеждат така?”

      Пръстите на ръцете ù мръднаха конвулсивно и Свилен за миг се запита дали не е заспала.

      Момичето тръсна глава и откри лицето си. На лявата буза имаше малък червен белег от изгаряне. Нослето ù беше чипо, подпухнало от хремата, а под очите си имаше сенки. Беше слабичко, сякаш под резедавата блузка нямаше гърди. Всъщност най-красивото нещо в него беше точно тази слънчево зелена дрешка, която отразяваше и най-малката светлина в полутъмната зала.

      Момичето го погледна внезапно с невиждащ поглед, после погледна часовника и се сви още повече. Сигурно му беше студено. За миг на Свилен му се прииска да докосне ръката ù, за да провери дали са измръзнали пръстите ù.

Свилен си спомни внезапно, че точно така изглеждаше Галя, когато я видя за първи път след една тежка студентска бригада през есента. Панталоните ù висяха като на сламено плашило, косата ù беше се изрусила съвсем под слънцето.

      А сега Галя вече беше станала една малка жена, със самочувствие и радост от любовта, която изживяваше. Свилен помисли това интуитивно, без да го осъзнае, защото беше твърде млад. Но този спомен се беше врязал завинаги в паметта му и щеше да се проявява и занапред, за да осмисля любовта му.

      Момичето до него задиша равномерно и вече не кашляше. По уредбата съобщаваха за влакове и коловози, но тя изглежда не чуваше.

Свилен се замисли. Откъде идваше и накъде отиваше това момиче, което, изглежда, не чакаше влака. Неговият беше последният, нямаше друг до ранната утрин. Свилен се огледа – в чакалнята бяха останали, освен тях, един мустакат дядка, една едра жена, която хъркаше на лакът и двама очевидни клошари, които никой не гонеше. Изглежда лятото беше хубав сезон за хората, които не бързаха за никъде.

      Момичето до него внезапно потрепери и въздъхна и Свилен разбра, че е потънала в дълбок сън.

      Той си сложи фуражката и закопча догоре куртката.

      И тогава тя се извъртя леко и разпери ръцете си. Главата и клюмваше все по-бавно и по-бавно, докато накрая се хлъзна по пейката и почти легна на рамото му.

      Свилен гледаше това чудо на съня и в първия момент не повярва. Той загледа втренчено момичето в лицето, очаквайки тя да отвори очите си и да се дръпне. Но това не стана. Първоначално Свилен помисли, че тя го прави нарочно и за малко да я избута грубо настрани, но после усети топлината на главата ù и видя неудобно нагъната ù ръка. Свилен си спомни за една картина от Ренесанса на спящо дете. Бяха я изучавали внимателно. Именно тази нереална изкълчена поза на ръката, която е характерна за спящия, но е ужасно неудобна, когато си буден, се считаше за началото на реализма в изкуството.

      Свилен не помръдваше. Той усещаше равномерното дишане на момичето, видя отвореното ù като луна лице, легнало на свивката на лакътя му, сгънатия в коляното крак, който се беше почти качил на пейката.

      Свилен се огледа. Никой не му обръщаше внимание. Клепките на момичето потрепваха като на уморено спящо дете. Една бледа руменина покриваше лицето му и изчистваше сенките под очите, петната по носа, дори белега от изгаряне. Като едно огромно нежно слънце блестеше резедавата блузка на момичето, под която се бяха едва разлели малките му гърди.

      Свилен отклони с мъка поглед и погледна към часовника. Оставаше още малко време до влака му.

      Той въздъхна внимателно и си каза, че ще изтърпи така още няколко минути, а после, когато тя се събуди от шума на уредбата, ще стане и ще се качи на влака.

Свилен ужасно се страхуваше да буди спящи хора. Когато в казармата трябваше да вдигне другаря си, за да го смени на пост, молеше дежурния да го прави. Спомни си как веднъж дори ги наказаха и двамата, защото караулът не беше застъпил навреме.

      Момичето внезапно се размърда и малкото му тяло се намести насън удобно на рамото му. Свилен изтръпна. Стори му се, че тя се усмихна. Дали беше насън или някаква женска хитрост, той не знаеше. Колкото повече гледаше отвореното ù към него кротко личице, толкова повече чувстваше, че не трябва да мърда, за да не я събуди. „Сънят лекува” – мина за секунди през мозъка му.

      Така минаха около десетина минути, но Свилен вече беше изгубил представа за времето.

      Внезапно уредбата изпука и съобщиха, че влакът пристига. „Само да не изсвири!” – помисли си уплашен Свилен и потърси с очи очите на момичето. Но тя продължаваше да спи непробудно. Беше толкова хубава, че Свилен се уплаши. В първия момент дори помисли да не е умряла в съня си. Докосна с полуотворена длан главата ù и усети топлината и мекия мъх зад ухото ù...

      „Трябва веднага да стана! – помисли си Свилен. – Трябва да бягам, ако искам да го хвана...” – но краката му бяха като заковани за земята, тежки и сякаш не негови.

      Влакът изсвири за последно някак много кратко и приглушено, сякаш да не събуди спящата на пейката жена.

      „Ами Галя!” – помисли уплашено Свилен – някъде дълбоко в себе си беше разбрал, че ако не тръгне сега, с утрешния влак е безсмислено, защото отпуската му свършваше.

      После тракането на колелата бавно заглъхна и на гарата настана обичайната скучна тишина.

      Само на пейката, като в някаква Пиетà на Микеланджело, седяха войникът и момичето – като някакъв миг от вечността, като някаква фреска от Ренесанса на чувствата.

      Угаснаха всички лампи, с изключение на една. – Едно светло резедаво петно светеше в средата на чакалнята, на гарата и на нощта...

      И не потрепваше.

.