Отново не заспивам, но не се и съпротивлявам. Намирам покой в думите, в буквите, в красивите нежно изплетени изречения, тихо нашепнати от душата.. Наслаждавах се на естетическата красота на родния език, който пълнеше сърцето ми с толкова широка гама от емоции. Отново намирам покой в тихата прохладна лятна нощ пред светещия екран с чаша силно, горчиво кафе. Тялото ми бе отпуснато и щастливо. Изпитвах удоволствие. Нямах нужда от друго. Нямах нужда от някой... И няма друга част от денонощието, освен през нощта, когато да се чувствам напълно спокойна и щастлива сама. Потънала в собствените си мисли, напълно унесена в хармония и любов, жажда и копнеж. Да, в гърдите ми се надига жажда... За още... Още любов, още живот, още кратки, но безумно сладки мигове, които да ми дават муза. Да карат сърцето ми да бие и бузите ми да розовеят. Съзнанието ми да мечтае и душата ми да лети. Не заспивах. Нямаше защо. Сънят бе загуба на време, нужна при краен случай. Обичах да дишам, да усещам, обичах да съзерцавам с широко отворени очи. Обичах да попивам красотата и вибрацията на всяка дума, словосъчетание... Не лежа, а се рея безметежно. Не спя, но и не съм будна...

     Сребристата луна надничаше през кадифените завеси, все едно тихо ме поздравяваше и се радваше на моята компания. И аз ù се радвах. Обичах нейната компания - толкова тиха, кротка и спокойна, но напълно достатъчна. Полъхът на морския бриз се усещаше през леко открехнатия прозорец и, когато достигна парещата ми кожа, се породи лек трепет в мен. Настръхнах за секунди. Почувствах се жива. Усмихнах се на себе си и покрих тялото си с меката бледо синя сатенена завивка на леглото. Отпуснах отново глава върху пухената възглавница, отпих от кафето си. Жива съм. Щастлива съм. Защо? Нямаше причина, но самото присъствие на думата "жива" носеше достатъчно малки и уж незабележими за повечето хора причини, но за мен... за мен бяха напълно достатъчни!