Исмаил вървеше по пътя към гробището, но не виждаше нищо. В главата и в сърцето му беше само тя. Изминаха две тъжни и пълни с терзания и мъка години. Тя си отиде толкова внезапно от живота му, колкото и се появи в него. Допреди да я срещне нямаше нищо, което да осмисля дните му. В училище беше отличник, но повечето му съученици незнайно защо не го харесваха и го отбягваха, слагайки му етикета- зубър. След завършване на средното си образование, Исмаил се записа в университет , но и там сякаш не плуваше в свои води, тъй като купоните и веселбите не бяха неговата стихия. Още от дете той обожаваше природата, дългите преходи в планината и фермерския живот на баба му и дядо му на село. А колегите му в университета не бяха такива. За тях истинският живот беше в дискотеките, непрекъснатите забавления и щури приключения. По този начин, чувствайки се изолиран и неразбран от младежите на неговата възраст, дните на Исмаил протичаха някак монотонно и скучно и той често се чувстваше недооценен и самотен. И така докато един ден не се случи Чудото. Срещна нея! Наталия не беше красавица, но беше чаровна и сладка, освен това имаше атлетично тяло, а тръпчинките на бузите й бяха разтуптяли не едно и две мъжки сърца. Запознанството им стана в едно заведение на рождения ден на най-добрия и единствен приятел на Исмаил- Андрю. Всъщност се оказа, че Наталия е далечна братовчедка на Андрю и с известно ходатайство от негова страна, Исмаил и Наталия се сближиха, а после постепенно това прерасна във връзка. Исмаил обожаваше това момиче не само защото беше първата му сериозна приятелка, а и защото беше чистосърдечен и искрен в любовта си към нея. Затова, когато се случи ужасната трагедия, сполетяла Наталия, Исмаил не просто го преживя тежко. Той се разболя! Нямаше лек за тази болест. Минаха почти две години, а той продължаваше да посещава гроба й почти всеки ден.

      И днес беше тръгнал натам с няколко рози, които купи от цветарския магазин до тях. Но вече не виждаше смисъл и в това. Всъщност не виждаше смисъл в нищо. Беше се пречупил и предал. Време бе всичко това да приключи. Как, кога и къде- това беше въпросът. Но решението бе взето.

Изведнъж пред желязната гробищна врата Исмаил видя огромен черен гарван, който грачеше злокобно. Внезапно животното се спусна към крака му и откъсна малко парче от долната част на панталона му, след което продължи да кръжи около него. Исмаил разбра, че тази птица не случайно е там и реши инстинктивно да я последва. Шестото му чувство не го излъга, защото съвсем скоро след това той се озова пред малка изоставена кирпичена къщурка. Без да се колебае и секунда, Исмаил открехна изгнилата дървена врата и попадна в тъмна схлупена стаичка, която паяци-инженери бяха превърнали в произведение на изкуството. Не това обаче привлече вниманието на Исмаил, колкото огромната черна машина, седяща в ъгъла на това толкова неприветливо място. „Какво по дяволите е това?”- помисли си Исмаил, шокиран от случващото се пред очите му. Само преди няколко минути се чудеше как да сложи край на живота си, а сега седеше в тази къщурка и не знаеше сънува ли или всичко това бе реалност. Какво пък, така или иначе скоро нямаше да бъде на този свят, така че нямаше нищо за губене. Изведнъж през вратата прехвърчайки влезе черният гарван, който откъсна парче плат от панталона на Исмаил, кацна върху черната машина пред очите на объркания младеж и проговори:

• -Аз не съм от този свят. Казвам се Атанасий и съм пратеник на тайни сили, които искат да ти помогнат, преди да си сторил необратимото.
• - Какво, ти говориш!- едвам успя да каже Исмаил. –Истина ли е това или някакъв сън?
• - Самата истина, момко. Дойдох да ти помогна!- каза черният гарван и се усмихна с очи.
• - Но…как?Моят живот е безсмислен без Наталия. Аз искам да се пренеса при моята любов в отвъдното- промълви Исмаил, гледайки безнадеждно.
• - Не е така, приятелю! Надежда винаги има. Щом искаш да я видиш, ще я видиш и то без да погубваш собствения си живот.
• - Наистина ли? Не мога да повярвам! Как…. ? Как ще стане това, птицо?- невярващо и с недоумение рече Исмаил.
• Виждаш ли тази огромна черна машина пред теб, момче?- попита черният гарван.
• - Да, разбира се, някоя никому ненужна купчина старо желязо за скрап- отговори незаинтересувано Исмаил.
• - Не е така- каза Атанасий.- Благодарение на тази купчина старо желязо ти ще се върнеш във времето назад, точно в деня, когато Наталия загуби своя живот, и така ще можеш да предотвратиш смъртта й.
• - А после?- все по-невярващо заговори Исмаил, но и лъч надежда проблясна за миг в големите му сини очи.
• - После ще имаш две възможности- каза птицата. Първата е да живееш в две различни времеви пространства паралелно- това тук и онова в миналото, което ще имаш шанса да пресътвориш отново, а вторият вариант е да се върнеш отново само тук и сега и да продължиш настоящия си живот.
• - Никакъв шанс няма да се върна пак тук сам без Наталия- убедено и уверено отговори Исмаил.
• - Добре. Готов ли си да започваме? Нямаме време за губене!- рече черният гарван и разпери широко крилете си.
• - Да, готов съм- без колебание каза Исмаил.
• - Сега аз ще изляза оттук, а ти виждаш ли тези три копчета отзад на машината?- при което Исмаил кимно утвърдително с глава.- Когато отлетя навън, просто ги натисни и затвори очи.
• След няколко секунди от Атанасий вече нямаше и следа в малката схлупена къщурка и Исмаил седеше смаян и все още невярващ пред огромната черна кутия. Да натисне ли трите кръгли копчета, или да не ги натиска- това беше единствената мисъл в главата на младия мъж, който само допреди малко горещо бе желал собствената си смърт. „Е, какво пък, нямам какво да губя!”- каза си Исмаил, протегна ръка напред и …….

      Влюбеният младеж се събуди с ужасно главоболие, но и някак изпълнен с надежда за нов живот. Огледа се около себе си, за да види нещо, което да му подскаже кой ден е днешният. Подозираше, че това, което му се случи, бе просто един сладък сън, породен от фантазиите и желанието му да види пак Наталия. Но в същото време всичко случило се в малката къщурка, черният гарван и голямата машина му изглеждаха толкова реални. Какво да направи? Как да разбере? Сети се да пусне малкото телевизорче на нощното шкафче и погледна датата долу в дясната част на екрана: 19 август 2019 г. „Не! Това не е истина!”, помисли си Исмаил и разтърка двете си очи. Но когато погледна пак отново, пишеше същата дата- 19 август 2019 г. Това беше денят, в който Наталия напусна завинаги този свят. Младежът стана като тайфун, грабна старата си изпочупена „Моторола” и натисна на клавиатурата името „Наталия”. Погледна часа на малкото изпочупено екранче, на което бе изписано- 07:30, а денят беше неделя. Чу се свободен сигнал, а след малко леко пресипнал и приятен женски глас каза: „Ало”. Когато чу това единствено „ало” Исмаил вече бе най-щастливият човек на света. В един миг само целият му живот се преобърна и придоби нов смисъл. Всичката мъка, болка и терзание, които бяха завладели съзнанието му, се изпариха и отстъпиха място на един-единствен човек.

• Наталия, любов моя, толкова те обичам!- изкрещя прероденият като птица феникс младеж.
• - Исмаил, ти ли си? Какво ти става, защо ми звъниш толкова рано?- леко раздразнено каза Наталия, чийто глас още звучеше сънен и пресипнал.
• - Нищо, аз… Просто исках да ти кажа колко те обичам!- отговори Исмаил леко объркан, но все така жив и възторжен.
• - Добре, скъпи, радвам се, а сега ме остави да се наспя- чу се от отсрещната страна, след което връзката прекъсна.
• „Не може да бъде истина, не може да бъде истина! Тя е жива! Жива е! О , боже, благодаря ти! Благодаря ти, Атанасий! Благодаря, благодаря, благодаря!” Това беше най-невероятният и прекрасен миг в живота на Исмаил изобщо. Но само след няколко секунди той се опомни, защото осъзна, че ако не измисли бързо нещо, само след няколко часа Наталия отново ще го напусне. Този път завинаги. Какво да направи? Какво да направи? Седна на леглото, допря дланите си у челото, а мислите му бушуваха по-силно и от най-безпощадната стихия.

      Наталия бе загинала при трагични обстоятелства. Бе ударена от таксиметров автомобил на пешеходна пътека на оживен булевард, намиращ се само на няколко метра от университета, в който тя и Исмаил учеха. Според официалната полицейска сводка инцидентът беше станал около 23:00 ч. в неделя на 19 август 2019 г., а смъртта на жертвата бе настъпила мигновено. Когато Исмаил научи за ужасния инцидент, случил се с неговата приятелка, той бе дотолкова шокиран и изплашен, че не можеше да мисли и да възприема адекватно каквото и да е в продължение на няколко седмици. Едва след този период той се замисли какво ли е правила Наталия в този късен час в неделния ден на това място, където се бе случила нелепата трагедия. Но така и не можа да получи отговор на този въпрос. Попита няколко приятелки на Наталия, които познаваше, както и Андрю, който беше далечен неин братовчед, дали случайно тя не се е виждала с някой от тях малко преди смъртта си, но те отговориха отрицателно и нямаха никаква друга информация на въпросите, които мъчеха Исмаил. Затова накрая той се примири, че едва ли някога ще разбере точно тези подробности, а и какво значение имаше всичко това, след като нямаше по никакъв начин да му помогне да си върне Наталия.

Когато часовникът наближи девет часа, Исмаил отново звънна на Наталия и настоятелно заяви, че трябва да се видят веднага. Той хвана първото такси, което му се мярна, и точно в девет часа и петнайсет минути беше пред вратата на своята любима, живееща на първия етаж на малка, но кокетна триетажна кооперация. Когато Наталия отвори, коленете на Исмаил се разтрепериха, а вълнението му бе дотолкова голямо, че вероятно около 30-40 секунди той не успя да промълви нито дума. Наталия бе изключително учудена от поведението на нейния приятел, но нямаше как да предположи на какво се дължи то. Тя бе спокойна и уравновесена и за разлика от него, много рядко се поддаваше на своите емоции.

• -Исмаил, скъпи, успокой се! Толкова си напрегнат днес. Какво има? Държиш се много странно!- каза тя, сгъвайки чаршафа и завивките на леглото си.
• - Нищо, Наталия. Аз просто толкова те обичам… и затова искам да прекарам целия ден с теб. Какво ще кажеш да отидем днес на екскурзия извън града?
• - Може, но трябва да се приберем бързо, защото мисля да си легна по-рано тази вечер- отговори сдържано Наталия.
• - Но защо? Ние сме във ваканция, нямаме ангажименти сега! Ще преспим в някой хотел и утре наобяд ще се приберем.
• - Не, Исмаил. Тази вечер съм решила да си легна рано, а и утре съм се разбрала с мама да излезем сутринта на пазар, така че ще го отложим за някой друг ден.
• За първи път откакто познаваше Наталия Исмаил усети някаква студенина в гласа й. Освен това той я познаваше добре и знаеше, че когато тя каже нещо бе почти невъзможно някой да промени мнението й. Затова трябваше бързо да измисли нещо друго. Но какво…..! Главата му щеше да се пръсне в този момент. „Мисли, мисли, мисли…….”.
• В крайна сметка Наталия и Исмаил прекараха целия ден заедно, но в града. След като изпиха сутрешното си кафе, те ходиха до местния зоопарк, а после обядваха и се разхождаха в ботаническата градина до късния следобед. Около 19:30 ч. обаче Наталия каза, че трябва да се прибира, за да си почине и да се наспи. Исмаил опита какво ли не, за да промени решението й, но в крайна сметка това така и не се случи, затова той реши да прекара цялата нощ пред кооперацията, в която живееше тя.
• Около 21:00 ч. входната врата на малката кокетна триетажна кооперация се отвори и през нея се показа младо и стройно момиче, облечено с къси сини дънкови панталони и жълто боди, едва стигащо до пъпа й. Косата й бе леко накъдрена и пусната на свобода. Исмаил веднага я позна. Беше Наталия. В мислите си той непрестанно си задаваше един и същи въпрос: „Къде отива тя?” В същото време обаче нямаше време да размишлява твърде много, защото Наталия бързо изскочи на пътя, след което зави наляво по една къса павирана уличка. Исмаил веднага тръгна след нея, като внимаваше изключително много да не привлече вниманието й. Нощта беше тъмна, но уличните лампи и луната се грижеха все пак за светлите й нюанси. С всяка изминала минута любопитството на Исмаил нарастваше все повече. Най-накрая Наталия стигна до луксозен пететажен хотел, който Исмаил добре познаваше, тъй като бе само на няколко преки от уневирситета, в който с Наталия учеха. Доколкото знаеше той, там много често отсядаха професори и доценти от други висши заведения, които водеха лекции в техния университет. Исмаил изтръпна. Още на входа на хотела млад, около 30-годишен мургав мъж, прегърна Наталия и двамата се целунаха страстно. След това се качиха в асансьора на хотела, който се виждаше от позицията, която бе заел Исмаил. Чувството, което изпита тайният преследвач, сега бе като че ли два пъти по-болезнено и силно от това, което бе изпитал, когато научи за смъртта на Наталия. Исмаил заплака тихо в нощта, скрит зад един огромен чинар в близост до хотела. „Не мога да повярвам. Проклет гарван. Проклета машина. Проклети да сте всички”, крещеше наум вътрешният му глас. „Защо не ме оставихте да сложа край на живота си? Защо ми причинявате това? Защооо…?” Тези мъчителни мисли дълбаеха като с булдозер в главата на ридаещото момче, докато в един момент той видя как входната врата на хотела се отваря и оттам отново се показа красивата женска фигура на Наталия. С нея бе и мургавият млад мъж, който я прегърна и целуна, след което тя с бързи стъпки тръгна по улицата, от която бе дошла. Исмаил седеше като вцепенен до чинара, зад който се бе скрил. „Тя не заслужава да живее. Мръсна курва”- кълнеше в мислите си той, а лунната светлина осветяваше дяволския блясък в очите му. Ще я остави да умре, каквато съдба заслужава. След това погледна ръчния си часовник и видя- 22: 55 минути. „По дяволите, мамка му” и се затича по пътя след Наталия. До злополучния булевард, където бе станала трагичната злополука го деляха няколко преки, но Исмаил познаваше този район много добре, тъй като заради университета бе обходил всички възможни маршрути тук. Погледна отново старата си, но вярна ”Алпина”, която вече отброяваше 22:57 минути. Сега вече бягаше с всичките сили, на които бе способен. Стори му се, че в далечината се мярна стройна и женствена фигура, с контрастиращо на тъмнинатата жълто боди. Оставаха й още само няколко крачки до злополучния булевард и пешеходната му пътека. Исмаил спря за момент и погледна към небето. Ако душата му можеше да бъде визуализирана сега, вътре щяха да се видят образите на един дявол и един ангел. Единият пропагандираше за мъст и смърт, а другият за опрощение и живот. Исмаил повдигна лявата си ръка към очите си- 22:59 минути….
• - Наталияяя, Наталияяя, спри! Чакай, не пресичай!- извика Исмаил с всичката сила, на която бе способен.
• Тя се обърна за миг, взря се в далечината зад нея за няколко секунди и пак се обърна и продължи, но по-бавно, сякаш се колебаеше.
• Исмаил напрегна цялото си тяло, всяко мускулно влакно, всяка частица от себе си. Той вече не бягаше, а летеше. Наталия вече бе достигнала до може би последния булевард в живота си и се готвеше да премине пътното платно по насрещната й пешеходна пътека. Тя направи една крачка, след което усети как като с клещи нечия длан я хваща през ръката и я дърпа назад. Само секунда след това по пешеходната пътека изневиделица с мръсна газ премина жълта таксиметрова „Дачия”.
• - Какво правиш тук?- изплашено попита Наталия. За първи път откакто я познаваше Исмаил я виждаше толкова притеснена и объркана.
• - Нищо, Наталия- отговори едва-едва той, тъй като все още трудно дишаше след спринта, който бе направил, за да я спаси.
• - Но как ме видя, откъде знаеш, че съм тук? Проследи ли ме?- плахо изрече Наталия.
• - Да- отговори той, без да я погледне.
• - Значи знаеш?- обърна се тя още по-смутена към него.
• - Да, видях всичко- рече Исмаил и я погледна право в очите.
• - Виж ,Исмаил, от много време мислех да ти кажа. Аз….
• - Няма нужда да ми казваш нищо. Аз си тръгвам сега и няма да се върна, а ти бъди жива и здрава. Сбогом!- и той се обърна и тръгна накъдето му видят очите, а в тях бавно, но сигурно, си прокрадваха път две големи и тъжни сълзи.
• Изборът вече бе направен, той нямаше как да живее в този кошмар, а и нямаше никакво желание да се бори повече за любовта на Наталия. „Атанасий, върни ме в реалността, Атанасий! Искам да се върна в моя живот!”
•  
•      Исмаил отвори очи, след което ги разтърка още веднъж невярващо. Не може да бъде! Истина е било, всичко е било истина. Той стоеше пред огромната черна машина в малката схлупена къщурка, когато чу едно кресливо „гааааа”. Обърна се и видя черния гарван, който прелетя през полуоткрехнатата врата. Приклякайки, за да премине под касата на полуизгнилата порта, Исмаил също напусна кирпичената постройка и едва сега забеляза, че в ръцете си още държи трите рози, купени от цветарския магазин до тях. Бавно, но сигурно, се запъти към гробището, но когато стигна на мястото, където бе гробът на Наталия, там имаше само един млад и току-що разцъфтял явор.
• Исмаил затвори след себе си ръждясалата желязна порта на дома на всички покойници и пое по прашната и обрасла с храсти пътека пред очите си. След няколко минути стигна до разклонение, където пътят завиваше наляво и надясно. Младият мъж се обърна отново към мястото, където живееха само душите на хората, хвърли трите рози и тръгна надясно по постланата с цветчета и огряна от слънчевите лъчи нова страница в живота си.