Изминаха две седмици откакто Марин научи новината. Атмосферата в офиса бе някак напрегната, липсваха обичайните шеги, каквито старите приятели обикновено си разменяха и усилията им бяха сведени единствено до разрешаването на проблема, за който всъщност бе извикан. Приятелят му бе прехвърлил почти изцяло работата по обработката на информацията на Мария и само понякога, когато това се налагаше, той вземаше отношение. През останалото време или отсъстваше от офиса, или провеждаше дълги телефонни разговори, свързани с предстоящото му отсъствие заради операцията.

          Предвид обстоятелствата, Марин реши за момента да не предприема някакви по-конкретни действия относно намеренията си към Мария. На него му бе достатъчно, че може да я вижда всеки ден и да говори с нея, и на други теми, освен служебните, когато излизаха в обедна почивка. Така полека - лека, той имаше възможността да научава понякога факти от нейния живот, които бяха важни за него, например това, че се бе омъжила много млада и почти веднага бе родила, и след няколко години съвместен живот се бе развела със съпруга си, поради тежкото му пиянство, и непрестанните скандали. Разбра, че оттогава тя отглежда сама своето дете и много често ѝ се налага да бъде едновременно, и баща, и майка. Засега това му стигаше. Със сигурност щеше да се появи възможност и за друг разговор. Той умееше да чака!

          Измина още една седмица, и когато след почивните дни, тримата се срещнаха в офиса, Стоян, така се казваше приятелят му, им съобщи, че датата за операцията вече е насрочена и той ще замине за София след три дни, но това в никакъв случай не бива да спре работата им по възложения случай. Тези няколко дни изминаха много бързо и изцяло бяха посветени в подготовката на неговото отсъствие - издаване на нотариално заверено пълномощно на Мария да представлява, и ангажира с действията си фирмата, изваждане на спесимени за опериране с банковите сметки и ред други, чисто организационни задачи, свързани с поетите към различни клиенти, ангажименти.

          Най-накрая настъпи денят за неговото заминаване, тримата си взеха довиждане, пожелаха му успешно лечение и кураж, и той се качи в автомобила си. Никой не предполагаше, че това е последната им среща и затова, когато няколко дни по-късно, телефонът в офиса иззвъня и Мария отговори на обаждането, успя само да попита „Как?“, и изтърва слушалката. Всичко ѝ се завъртя  и предметите в стаята загубиха своите очертания. Тя не чуваше и гласа на Марин, който се суетеше объркан около нея.

          По-късно, от клиниката научиха подробности около смъртта на Стоян - през нощта, преди операцията, в резултат на регургитация, възникнало обилно кървене и въпреки усилията на дежурния екип, нещата излезли извън контрол, и изходът се оказал летален.

          Марин и Мария, освен всички останали проблеми, трябваше да се ангажират и с погребението на Стоян. Преди пет-шест години, той бе останал вдовец, а единствената му дъщеря от години живееше в Щатите. Други роднини той нямаше. Докато се свържат с нея му и докато тя успее да се завърне в България, изминаха още няколко дни, през които тялото на Стоян, остана в хладилна камера в моргата на частната погребална агенция, превозила тленните му останки от София до родния му град.

          Няколко дни след погребението, дъщеря му, като единствен наследник, обяви решението си да закрие фирмата на баща си, като тя изцяло се ангажираше с всички подробности около процедурата. Изплати дължимите заплати и така Мария, и още няколко служители на фирмата останаха без работа, и трябваше да търсят ново решение, а докато го намерят можеха да се регистрират в Бюрото по труда, като безработни.

          Без да се колебае, Марин веднага предложи на Мария да започне работа в неговата консултантска фирма, като сътрудничка на пълен работен ден. Той вече бе наясно с нейния интелект и не се съмняваше, че тя ще се справи с работата, а и наистина имаше нужда от човек с опит, който да му помага. Освен това се надяваше, че съвместната им работа, ще му помогне да опознае по-добре Мария, а може би и ще му предостави възможността да се сближи с нея, и тя да го допусне в живота си.

          След кратък размисъл, Мария прие предложението, тъй като ѝ бяха необходими редовни средства, за да се грижи за своята и на детето си издръжка. Така тя започна нова работа и ѝ се наложи бързо да свикне с нейното естество, но благодарение на своята съобразителност, и остър ум за нея това не беше сериозен проблем, а освен това, шефът ѝ се държеше добре с нея, тъй като бе много възпитан, улегнал и интелигентен човек.

          Дните се нижеха в нормалното си русло. Така минаха седмици и месеци откакто двамата работеха заедно и се виждаха ежедневно. През това време Марин успя да опознае сравнително добре Мария и да затвърди убеждението си, че наистина нейните качества като сътрудник бяха на нивото на невероятната ѝ красота. Освен това, той разбра, че от няколко години в живота ѝ има мъж, живеещ в друг град, с който се среща понякога в почивните дни. Този факт, го караше да се въздържа от разкриване на чувствата, които го вълнуваха още от мига, в който я видя. Като истински джентълмен, той уважаваше нейния избор и решенията, които определяха поведението в живота ѝ.

          Така изминаха още няколко месеца, докато една сутрин, докато си пиеше кафето, с периферното си зрение видя вестникарско заглавие, повдигнато с курсив, че при възникнала  между органите на реда и група въоръжени бандити, престрелка е загинал, покосен от  рикоширал куршум, случайно преминаващ с автомобила си оттам известен индустриалец. Сви рамене, защото криминалната хроника напоследък често изобилстваше с новини от подобен род - убийства, отвличания, грабежи и изнасилвания. Изпи си кафето, плати и се отправи към офиса. Както винаги той пристигаше поне с половин час по-рано от Мария. Отвори прозорците, за да влезе чист въздух, включи както обикновено машината за кафе, за да е готова като пристигне Мария и зачака. Часът, в който обикновено се чуваше, познатото, отривисто тракане на нейните токчета, миг преди да отвори вратата и да влезе с неизменната си усмивка, настъпи, но в коридора се бе възцарила тишина. Може би е изпуснала автобуса помисли си той, но това досега не се беше случвало никога.

          Измина още половин час, а Мария я нямаше и той започна да се притеснява. Може би детето се е разболяло и тя улисана в грижите около него е пропуснала да му се обади. Реши да изчака още малко и едва тогава да ѝ се обади. Минутите се нижеха една след друга и вече стана почти обяд. Най-накрая Марин набра номера на мобилния ѝ телефон и зачака. Звъня дълго, но отговор нямаше и той затвори, вече сериозно обезпокоен. Какво ли може да се е случило се чудеше той - Мария беше отговорен човек и при всеки случай, щеше да го уведоми, ако ѝ се налагаше да отсъства. Набра я отново и едва след петото, или шестото позвъняване тя вдигна, но от слушалката се чуваше само задавеното ѝ хлипане.

          - Какво става? Къде си? – разтревожено я попита той.

          - Вкъщи съм! Случи се нещо ужасно! – едва успя да отговори тя, ридаейки.

          - Идвам веднага! – каза той, затвори и на бегом се отправи към паркинга.

       След десетина минути вече звънеше на входната врата и едвам дочака превъртането на ключа. Вратата се отвори и първото, което видя бяха подпухналите, и зачервени от плач очи на Мария, а до нея уплашено, и също плачещо детето ѝ се бе сгушило в полите ѝ. Тя кимна с глава и се отдръпна, за да го пропусне, и с ръка му посочи вратата на хола. Той влезе и веднага я попита какво се е случило.

         - Няма го, вече го няма! Убиха го, а заедно с него убиха и надеждите ми! – едва успя да каже тя през сълзи, и се отпусна на креслото, потръпвайки с крехките си рамене. Все още плачейки и съвсем накъсано тя набързо обясни, че много свиден неин приятел нелепо е загубил живота си при престрелка между органите на реда и група престъпници и сега, сега е останала сама...

          Той веднага си припомни вестникарското заглавие, което мярна в сутрешната преса и свърза нещата. Явно това е мъжът, с който Мария бе имала връзка. Стана му жал за нея и макар да знаеше, че в такъв момент не би могъл да ѝ помогне, ѝ предложи да си остане вкъщи, колкото ѝ е необходимо. Посъветва я да остави детето на баба му за известно време, за да не го травмира с плача си и излезе, за да купи от аптеката някакви успокоителни, и нещо леко за хапване, ей така, да се намира, за всеки случай.

          Завърна се, остави покупките, опита се да я успокои, съзнавайки, че в момента това е абсолютно невъзможно, каза ѝ, че може да му звъни по всяко време, ако има нужда от нещо и си  тръгна, оставяйки я сама с мислите си. Знаеше, че единственото, което ѝ бе необходимо е време. Време, за да превъзмогне първоначалния шок от тежката загуба, време, за да си възвърне нормалното ежедневие, време, за да преосмисли живота си и време, за да реши как да го продължи.

          Трябваше ѝ време, много време и той щеше да ѝ го даде, защото умееше да чака...

          Следва!