Новогодишната принцеса

Моето море, планина, въздух и огън

            Наблюдавах ги отстрани – множество момичета, жени и един мъж. Те имаха сходни имена и външност, но в същността си много се различаваха. Ако те, сега, трябва да проведат един разговор, как би изглеждал той?

            -Да говорим за сърцето? – предложи Искра, чиито дълга руса коса и кафяви дрехи напомняха на фентъзи книгите, които Изи, тийнейджърката, предпочиташе да чете и с които да се занимава. Но Искра, която беше на 22, винаги иска да говори за съществени неща като душата, живота, сърцето, любовта и приемането. За хората, обществото и манипулациите. Тя обожава да размишлява за психологията и социологията, за отношенията между близки или пък непознати. И ето, тя би искала да говорят за поредната философска тема – как можем да определим сърцето си?

            -Сърцето е, за да обича когото си иска – обади се Зи. Тя беше на 20 години, съвсем малко по-млада от Искра и отново беше с руса коса. Прическата й обаче беше къса и подредена, а очите й силно гримирани. – омръзна ми да ме оценяват. Как може майка ми да казва кое е правилно и кое грешно?? Защо да не мога да обичам някое момиче, само защото съм момиче?!

            Искра я погледна съсредоточено.

            -Защото дълбоко в себе си знаеш, че ти не си лесбийка. Но си самотна в този момент и ти се иска някой да те утеши, независимо кой би бил той. Но когато майка ти те попита дали наистина искаш да правиш секс с жена, ти се поколеба. Ти не искаш, Зи. Не се преструвай, че искаш.

            Зи озверя, готова да се нахвърли на Искра, но последната я прекъсна и й обясни, че щом скача така в бойна готовност, значи има нещо в сърцето й, което я кара да се отбранява. Обясниха й, че не е искрена и това е най-големият й проблем. Тя се ядосваше от страх да не би истината да я накара да си промени мнението и да спре да бъде лесбийка – тоест, нещо интересно и уникално, различаващо се от всички жени, които харесват мъже.

            Накрая Зи млъкна – обидена и ядосана, но всъщност вътрешно съгласна. Но не искаше да си признае своята самотност.

            Тогава на преден план излезе Ра.

            -Искра, кажи ми нещо, което да ме ядоса и мен така – Ра беше ентусиазирана и пълна с жизнена енергия. Тя беше на 17 години и се обличаше в стил „емо”, а също така се беше и гримирала. Бяха близки приятелки с няколко емота в гимназията и обожаваше да слуша тяхната музика и да излежда емо за останалите, въпреки че далеч не си режеше вените и не бе нещастна.

            -Ти се преструваш и си търсиш одобрение – обличаш се така, че да привличаш вниманието на другите. Май и ти си самотна, Ра.

            -Ро се преструва, не аз! – ядоса се и Ра – тя се преструва, че плаче и е нещастна, за да не я нарекат фалшиво емо! Пък аз не съм казала, че съм емо, аз просто се кефя на стила им...

            -И сега лъжеш – вдигна вежда Искра. Тя винаги говореше кротко на всички, въпреки че повечето от тях лесно се ядосваха и се държаха доста като недорасли деца.

            -Не лъжа – Ра изглеждаше тъжна – яко е да си емо.

            -Защото другите мислят така?

            Ра нямаше избор, освен да си признае и си седна на мястото. Въпреки това тя нямаше никакво намерение да си махне гривните, бижутата, колана и емовския грим и прическа. Никакво намерение. Тя ги харесваше.

            -Има двама искрени човека тук – обяви Искра и погледът й попадна върху едно десет годишно момиченце и един мъж на около 30 години. Малката беше Исето и тя обичаше да си играе с кукли или да играе на театър с по-малката си сестричка, да гледа сериали и да се радва на болни мъже. Никой не знаеше защо тя се радва точно на болни или ранени мъже, но сгряваха сърцето й и я караха да си фантазира. И въпреки че беше на 10, тя все още си играеше с кукли. Мъжът... името му няма да бъде споменато, ще го нарека господин К. Той стоеше с изправен гръб на стола си и високо вдигната глава, въпреки че все още не беше открил с какво иска да се занимава. До момента беше сменял много работни места в най-разнообразни браншове, но въпреки че не бе доволен от сегашната си работа, се чувстваше доволен от себе си. Грижеше се за тялото си, а погледът в сините му очи беше откровен и готов да посрещне поредното предизвикателство. Той се беше научил да смята грешките за най-големите си уроци и обожаваше да пристъпва зоната на комфорта си всеки ден. Не му беше лесно първоначално да започне, но той притежаваше сила и целеустременост, такива, каквито дори Искра не можеше да постигне. Веднъж решил нещо, господин К. не се отказваше лесно от него и така той реши да живее. И нека търси. Дори цял живот да търсеше, Искра не се тревожеше за него, защото бе открил себе си.

            -Всички вие трябва да се поучите от тях – продължи Искра, а господин К. леко й се усмихна и показа красивите си бели зъби. Въпреки това той не се усмихваше, защото егото му бе погалено. Той се усмихваше, защото разбираше.

            Най-голям проблем имаше шизофреничката, чието име никой не знаеше. Тя седеше на стола си и гледаше с много разочарование и омраза на света и не искаше да продължава да живее. Тя чуваше гласове, а докато спеше вечно чуваше пътуващ влак. Но тя сама бе избрала да се разболее и дори си го беше признала – беше се отчаяла и отказала и се бе молила горещо умът й да се прекърши, защото не може да живее повече с него и вечния му нятакващ й монолог. Но Искра смяташе, че на шизофреничката може да й се помогне – тя щеше да стане силна от собственото си изпитание. Щеше да се научи и може би щеше да стане по-желязна от всички в стаята, ако, разбира се, преди това не се самоубиеше. Но дори да го стореше, Искра вярваше в смисъла на нещата и в преражданията. Шизофреничката бе на сигурно. Както всички от тях.

            Искра погледна тийнейджърката Изи – тя също бе откровена, но не изцяло като момиченцето или господин К. Тийнейджърката Изи имаше много неща, които харесва и те я изпълваха с енергия и сила, но понеже бе на 18 и обществото малко бе промило мозъка й, тя се обсебваше от шоколад и желанието да бъде слаба. Тъй като двете влизаха в противоречие, Изи беше нещастна. Ама не искаше да се откаже от шоколада, защото умът й беше промит от всичките реклами, а и тя беше пристрастена към храната, отново от самота. Все проблемите на всички в тази стая се свеждаха до това, че не бяха откровени със себе си и затова се чувстваха самотни в свое присъствие. Обаче Искра знаеше, че тийнейджърката Изи ще се справи с проблемите си – тя притежаваше силата на господин К., стига да я потърсеше.

            Накрая Искра погледна към последния присъстващ в стаята – принцеса Иса. Как е облечена тя? Какви мисли се въртят в главата й зад тези сини очи? Какво сънува тя? Как се чувства в момента, когато седи с изправен гръб и се усмихва мистериозно, сякаш и тя, като К., знае. Принцеса Иса е най-мистериозният присъстващ на новогодишното събрание и тя не разкрива картите си още. Защо принцеса Иса не е позната на Искра? Защото Искра черпи своето познание от миналите случки, които всички други в стаята са преживели. Но принцесата... никой не знаеше какво е преживяла. Тя беше лицето на бъдещето. На утрешния ден. Тя беше спокойна и уравновесена на външен вид, но Искра не знаеше какво се крие в нея.

            Искра се надяваше принцесата да е истинска принцеса и душата й да се запази чиста и благородна в идната година, и в следващата, и в по-следващата... и дотогава, докогато всички в тази стая са живи. Искра се усмихна на принцесата и покани всички присъстващи, с техните проблеми ,тревоги, чувства и надежди да се съберат в центъра на стаята върху гигантското златно слънце, което символизираше тяхната енергия. Те събраха длани като отбор и вече всички се усмихваха, независимо от някои раздразнения отпреди малко. Когато ръцете им се докоснаха, те се сляха в едно... и аз се усмихнах.

Весело посрещане на Новата година!